Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

Олаф Пимс разкъса томчето, което държеше в ръка, и презрително го запрати някъде зад себе си. Балтазар прие този жест като ъперкът.

На снимачната площадка водещият, стреснат от толкова злост, попита:

— А как тогава си обяснявате успеха й?

— Нищите духом също имат нужда от герой. Портиерките и разните му там касиерки и фризьорки, които събират панаирджийски дрънкулки или снимки с нощни светлини, със сигурност са открили идеалния за тях писател.

Флоранс изгаси телевизора и се обърна към Балтазар. Ако беше по-опитен пресаташе, тя щеше да му сервира възраженията за подобни случаи: този е някакъв киселяк, който не харесва модните книги, чете ги и си мисли, че пързаляш читателите, тъй че в естественото намира демагогия, в техническата виртуозност подозира комерсиализъм и взема желанието ти да заинтригуваш хората за маркетинг, освен това сам си пише присъдата, като се отнася към публиката като към недостойни и по-низши твари, а социалното му презрение е направо стъписващо. Но тъй като беше млада, Флоранс беше подвластна на влияния, и понеже беше с посредствен интелект, тя объркваше злобата с критическия усет, тъй че за нея това бе заупокойна.

Вероятно защото усети презрителния и съжалителен поглед на младата жена върху себе си, от тази вечер Балтазар навлезе във фаза на депресия. Винаги бе получавал неприятни коментари, но никога съжалителни погледи. Почувства се стар, свършен и смешен.

От тази нощ нататък Одет препрочете три пъти „Безмълвието на полето“ и го смяташе за един от най-добрите романи на Балтазар Балзан. В крайна сметка тя призна за провалената си среща с писателя на своя син Руди, фризьора. Той не й се присмя и усети, че майка му страда.

— Какво очакваше? Какво искаше да му кажеш?

— Че книгите му са не просто добри, а ме карат да се чувствам добре. Те са най-добрите антидепресанти на земята. Би трябвало да ги поема Здравната каса.

— Ами щом не си успяла да му го кажеш, седни и му пиши.

— Не ти ли се струва странно аз да пиша на писател?

— Защо пък странно?

— Жена, която пише зле, пише на човек, който пише добре.

— Има и плешиви фризьори!

Убедена от разсъждението на Руди, тя остави за малко ръкоделието с перата, седна в дневната и написа писмо:

Скъпи господин Балзан,

Никога не пиша, защото знам правописа, но ми липсва поетичност. А ми трябва много поетичност, за да изразя значението, което имате за мен. Всъщност ви дължа живота си. Без вас досега да съм се самоубила двайсет пъти. Виждате колко лошо пиша — веднъж щеше да е достатъчно!

Обичала съм само един мъж — съпруга си Антоан. Той е все така красив, все така строен, все така млад. Невероятно е човек чак толкова да не се променя. Трябва да кажа, че почина преди десет години, а това допринася. Не пожелах да го заменя с друг. Това е моят начин да го обичам завинаги.

Тъй че сама отгледах двете си деца Сю Елън и Руди.

Мисля, че Руди е добре, той е фризьор, печели си хляба, весел е и е мил, е, има навика честичко да сменя приятелите си, но той е на деветнайсет, забавлява се.

Сю Елън е друга работа. Тя е мрачна. Роди се с настръхнала коса. Дори нощем насън мрънка. Излиза с един ненормалник, нещо като маймуна, който по цял ден поправя моторетки, но никога не носи вкъщи и стотинка. Живее у нас вече две години. На всичкото отгоре си има проблем — смърдят му краката.

Честно казано, преди да ви познавам, животът ми често ми се струваше скапан, скапан като неделен следобед в Шарлероа, когато небето е надвиснало, скапан като развалена пералня, точно когато най-много ви трябва, скапан като някое празно легло. Нощем често имах желание да глътна приспивателни и да приключа. А после един ден ви прочетох. Сякаш някой дръпна пердетата и пусна светлината да влезе. С книгите си показвате, че във всеки живот, дори и най-мизерния, има на какво да се радва човек, на какво да се смее, какво да обича. Показвате, че дребните хорица като мен всъщност са много достойни, защото и най-малкото за тях струва повече, отколкото за другите. Благодарение на книгите ви се научих да се самоуважавам и мъничко да се обичам. Да стана онази Одет, която хората днес познават: Жена, която всяка сутрин отваря капаците на прозорците с удоволствие и всяка вечер ги затваря с удоволствие.

Трябваше да ми инжектират книгите ви венозно след смъртта на моя Антоан, така щях да спечеля време.

Когато един ден, възможно най-късно, отидете в Рая, Господ ще се приближи до вас и ще ви каже: има сума ти хора, които искат да ви благодарят за доброто, което сте сторил на земята, господин Балзан. И сред тези милиони хора ще бъде и Одет Тулмонд. Одет Тулмонд, която, простете, нямаше търпение да чака този миг.