Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

— Лъжеш се.

— Ако човек не плаща с пари, с какво може да плати тогава?

Олга огледа Татяна с подозрителна гримаса, сякаш онова, което щеше да открие, предварително я отвращаваше. Тъй че Татяна изчака за миг, преди да й отговори:

— Не продаваме цигарите си, а не ги и разменяме. Използваме ги за нещо друго, а не за пушене.

Татяна усети, че е боцнала любопитството на Олга, и прекрати разговора, защото знаеше, че ще е по-силна, ако другата сама дойде при нея, за да научи продължението.

Същата вечер Олга отиде при Татяна и дълго я гледа, сякаш да я помоли да разчупи мълчанието. Напразно. Татяна й върна рестото от първия ден.

Накрая Олга не издържа:

— Добре де, какво правите с цигарите?

Татяна се обърна към нея и се зарови в погледа й.

— Оставила ли си след себе си хора, които обичаш?

Вместо отговор, болезнен гърч пробяга по лицето на Олга.

— Ние също — продължи Татяна — мъжете ни ни липсват, но защо да се тревожим за тях повече, отколкото за нас самите, те са в друг лагер. Не, онова, което ни мъчи, са децата…

Гласът на Татяна се скърши, образът на двете й дъщери нахлу в съзнанието й. Олга съчувствено постави ръка на рамото й, кокалеста ръка, силна, почти мъжка.

— Разбирам, Татяна. И аз има дъщеря зад себе си. За щастие, тя е на двайсет и една.

— Моите са на осем и на десет…

Необходимостта да намери сили да сдържи сълзите си й попречи да продължи. Всъщност, какво ли трябваше да добави?

Внезапният жест на Олга хвърли Татяна на рамото й и Татяна, водачката на мрежа, Татяна — вечната бунтарка, твърдата Татяна, която сега бе намерила по-твърда от себе си, си поплака няколко мига на гърдите на непознатата.

Щом се успокои от този пристъп на чувства, Татяна отново продължи мисълта си.

— Ето за какво ни служат цигарите — вадим тютюна и събираме листчетата. А след това лепим листчетата едно за друго и получаваме истински лист хартия. Ела, ще ти покажа.

Татяна вдигна една дъска от пода и извади от едно скривалище, пълно с картофи, пачка цигарена хартия, чиито фини мембрани при съединенията бяха удебелени като хилядолетни папируси, открити в Сибир.

Тя ги постави внимателно върху коленете на Олга.

— Ето. Някой ден някоя от нас така и така ще излезе оттук… Тя ще успее да отнесе посланията ни.

— Добре.

— А ти вече отгатна — има един проблем.

— Да. Виждам — листите са празни.

— Празни. Отпред. Отзад. Защото нямаме ни писалка, ни мастило. Опитах се да пиша с кръвта си — взех карфица от Лили — но бързо се изличава… Пък и трудно ми зараства. Нещо с кръвните телца. Недохранване. Не ми се ходи в лечебницата, само ще събудя подозрения.

— Защо ми казваш това? Какво ме засяга?

— Предполагам, че и ти искаш да пишеш на дъщеря си.

Олга остави цяла една минута да набъбва, преди да отговори с мрачен глас:

— Да.

— Ами тогава, ние ти даваме хартия, ти ни даваш молив.

— Защо очакваш да имам молив? Това е първото, което ни вземат, когато ни арестуват. И всички сме били претърсвани по няколко пъти, преди да пристигнем тук.

— Косата ти…

Татяна показа бухналата грива, която бе като ореол на строгата маска на Олга. Тя продължи.

— Когато те видях, си казах, че…

Олга я спря с ръка и за първи път се усмихна.

— Права си.

Под възхитените очи на Татяна, тя плъзна ръка зад ухото, порови в къдриците си, а след това с блеснал поглед извади тънък молив, който подаде на другарката си по затворничество.

— Договорихме се!

За нас е трудно да измерим радостта, която стопли сърцата на жените през следващите дни. С този мъничък оловен писец сякаш им върнаха сърцата, връзката с миналия свят, възможността да прегърнат децата си. Затворничеството вече не бе така тежко. Чувството за вина също. Защото някои от тях се упрекваха, че са поставили политическите действия пред семейния живот, сега, когато бяха натикани в някакъв гулаг и предали децата си на едно общество, което бяха мразили и срещу което се бяха борили, те не можеха да не съжалят за своята борбеност и да не се усъмнят, че са изневерили на дълга си и са се показали лоши майки. Не беше ли по-добре, като толкова други съветски хора, да си мълчат и да се затворят в семейните ценности? Да спасят кожата си и кожата на близките си, вместо да се борят за кожите на всички?

Всяка от задържаните имаше по няколко листа, но моливчето беше само едно. След няколко съвещания, те се уговориха, че всяка ще има право на три листа, преди всичко да се подвърже в тетрадка, която да бъде изнесена оттам, щом се появеше удобен случай.