Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

А тя се усмихваше с очи, вперени в тъмния таван.

— Лили, моля те, може ли да ми кажеш какво написа?

— Разбира се, Татяна, искаш ли да го прочетеш?

— Да.

Как да го направи? Вечерният час беше минал.

Татяна се сгуши до прозореца. Зад паяжината се ширеше чистият сняг, който луната багреше в синьо, Татяна заизвива врат и успя да прочете трите листа.

Лили приближи и попита с тона на малко момиченце, виновно за някоя глупост:

— Е, какво мислиш?

— Лили, ти си гениална!

И Татяна я грабна в обятията си и я разцелува по кръглите бузи.

На другата сутрин Татяна помоли Лили за две неща: позволение да последва примера й да каже на останалите жени.

Лили притвори клепки, порозовя, сякаш й подаряваха цветя, и изгука няколко оплетени и гъргорещи гърлени думи, които означаваха да.

Москва, 2005 година.

Изминаха 50 години от описаните събития.

Пишещият тези редове, посещава Русия. Съветският режим е паднал, вече няма лагери, но това не означава, че несправедливостта е изчезнала.

В салоните на френското посолство срещам артисти, които играят пиесите ми от години.

Сред тях една шейсетгодишна жена ме хваща над лакътя с нещо като приятелска фамилиарност, смесица от нахалство и уважение. От усмивката й струи доброта. Не е възможно човек да устои на тези виолетови очи… Следвам я до прозореца на двореца, през който може да се види осветената Москва.

— Искате ли да ви покажа най-хубавата книга на света?

— Аз все още се надявах да я напиша, а пък вие ми казвате, че е прекалено късно. Сигурна ли сте? Най-хубавата книга на света ли?

— Да. Макар други да могат и да пишат хубави книги, тази е най-хубавата.

Сядаме на онези прекалено големи и прекалено изтъркани канапета, които кичат стените на всички посолства по света.

Тя ми разказва историята на майка си, Лили, която прекарала много години в лагер, а след това историята на жените, които споделили тези мигове с нея, накрая и историята на книгата така, както ви я разказах аз.

— Тетрадката е у мен. Майка ми първа напуснала барака №13 и успяла да я изнесе, зашита във фустата си. Мама почина, останалите също. Но дъщерите на другите затворнички понякога идват да я почетат, пием чай, спомняме си за майките си, а след това препрочитаме. Те ми повериха мисията да я съхранявам. Когато си отида от този свят, не знам какво ще стане с нея. Дали някой музей ще я приеме? Съмнявам се. А това е най-хубавата книга на света. Книгата на нашите майки.

Тя пъха лицето си под моето, сякаш иска да ме целуне, и ми намига.

— Искате ли да я видите?

Уговорихме си среща.

На другия ден поемам по гигантското стълбище, което води към апартамента, в който тя живее със сестра си и с две братовчедки.

В средата на масата, между чая и бисквитите, книгата ме чака, една тетрадка с крехки листи, които десетилетията са направили още по-ронливи.

Домакините ме настаняват в едно кресло с изнурени облегалки и започвам да чета най-хубавата книга на света, написана от жените, борили се за свободата, бунтарките, които Сталин смятал за опасни, участничките в съпротивата от барака №13, които бяха написали по три листа на дъщерите си от страх, че повече никога няма да ги видят.

На всяка страница имаше по една готварска рецепта.

Тази книга е забранено писание.

Преди година ми предоставиха възможността да режисирам един филм за киното. Наложи се да работя здравата, за да се подготвя, да се науча да владея езика на образа, на кадъра, на звука, на работната книга, и това ми пречеше да пиша. След това, преди първото завъртане на ръчката, ми връчиха договор, който ми забраняваше ските и всеки силов спорт, а когато го подписах, ме уведомиха, че ще е по-добре и да не пиша, макар че във всеки случай нямало да имам време за това.

Ето това вече беше прекалено.

И тъй, по време на снимките и монтажа се възползвах от малкото си свободни часове, като стоях настрана от екипа си и пишех на ръба на масата — сутрин на закуска, вечер в хотелските стаи — тези разкази, които отдавна ми се въртят в главата. Отново изпитвах насладата от нелегалното писане, онази, която познавам от юношеството си, и цапането на хартията възвръщаше вкуса си на забранено удоволствие.

Обикновено разказите стават на филми. Тук стана обратното. Филмът не само ми позволи да напиша тези разкази, но и когато беше готов, реших, колкото отново да направя напук, да адаптирам сценария в разказ.

Филмът се казва „Одет Тулмонд“, разказът също. И все пак, човек, който се интересува и от кино, и от литература и познава и двете форми, ще отбележи най-вече разликите, тъй като много се старах да разкажа една и съща история на двата различни езика, като използвах неравностойни средства, тук думите, а на екрана — подвижните образи.