Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

Какво да прави? Още ли да живее?

Портиерката звънна на вратата.

— Госпожо Фавар, устройва ли ви да дадете под наем свободната стая?

— Но аз нямам свободна стая.

— Малката стаичка, която гледа към стадиона.

— Там са ми нещата за кърпене и за гладене.

— Ами ако отново сложите легло, може да я давате под наем на студентки. Тъй като университетът е съвсем наблизо, те непрекъснато идват да питат дали тук няма стаи… Това може да ви помогне в края на месеца, докато си намерите нова работа, което, разбира се, ще стане скоро.

Докато влизаше развълнувана във ваната си, Еме се почувства длъжна да благодари на Господ, за когото дори не мислеше, за това, че й е изпратил решение на нейния проблем.

Пред следващите десет години тя даваше под наем стаичката на студентки, които продължаваха образованието си в съседния университет. Този допълнителен доход, прибавен към социалния минимум, й помагаше да свърже двата края, докато чакаше пенсията. Тъй като сметна, че настаняването на квартиранти е станало нейната истинска професия, тя ги избираше след оглед, и би могла да формулира шестте Божи заповеди на бдителната хазяйка така:

1. Искай наема в аванс и да имаш точните и проверени координати на родителите.

2. Дръж се като собственичка на дома, която дебне натрапница.

3. Предпочитай не по-малките, а по-големите сестри, те са по-послушни.

4. Предпочитай момиче от дребната буржоазия, а не от висшата, тези момичета са по-чисти и не толкова нахални.

5. Никога не ги оставяй да ти говорят за личния си живот, иначе накрая започват да ти водят момчета.

6. Пред европейките предпочитай азиатките, по-любезни, по-дискретни, евентуално признателни, те стигат дотам да ти правят и подаръци.

Макар Еме да не се привърза към никоя от наемателките си, харесваше й, че не живее сама. Няколко разменени изречения дневно й стигаха и обожаваше да показва на тези млади гъски, че има повече опит от тях. Животът можеше да продължи дълго време по този начин, ако лекарят не бе напипал по тялото на Еме подозрителни бучки — откриха й генерализиран рак. Новината, която тя по-скоро отгатна, отколкото научи, я облекчи: вече нямаше нужда да се бори, за да оцелява. Единствената й дилема бе, необходимо ли е пак да дава стаята под наем този сезон?

През октомври за втори път бе приела една млада японка, Кумико, която завършваше химия.

Тя се разкри пред дискретната студентка:

— Ето какво, Кумико: имам тежка болест, която ще ме принуди да престоявам дълго време в болницата. Мисля, че няма да мога повече да ви давам подслон.

Скръбта на момичето толкова я изненада, че отначало сгреши относно причината и помисли, че чужденката се бои да не остане на улицата, но накрая се наложи да приеме, че наистина й е мъчно от това, което се случва на Еме.

— Ви помогна. Идва вас види в болница. Готви добра храна. Грижи за вас. Дори иде стая в студентски град, пак има време за вас.

„Горкото момиче — помисли си Еме — на нейната възраст и аз бях толкова наивна и мила. Когато и тя измине толкова път, колкото и аз, ще се разочарова.“

Тя бе толкова натоварена, колкото и обезоръжена от тези демонстрации на топлота и не събра куража да изгони Кумико, та продължи да й дава стаята под наем.

Много скоро Еме престана да излиза от болницата.

Кумико й идваше на посещение всяка вечер. Единственото й посещение.

Еме не бе научена да получава толкова загриженост, един ден оценяваше усмивката на Кумико като балсам, който й позволяваше да вярва, че човечността още не е погинала, друг ден пък, щом само се появеше добродушното лице на японката, тя се бунтуваше срещу това нахлуване в нейната агония. Не могат ли да я оставят да умре на спокойствие! Тези скокове в настроението Кумико отдаваше на развитието на болестта, тъй че въпреки цупенето, обидите и гнева, тя прощаваше на умиращата и упорстваше в своето съчувствие.

Една вечер японката допусна грешка, за която не се усети и която промени цялостното поведение на Еме. Лекарят бе доверил на Еме, че новото лечение не действа. Превод? Не ви остава много време. Еме дори не мигна. Изпита подло облекчение, каквото може да предизвика едно примирие. Вече нямаше нужда да се бори. На хоризонта грижите и тревогите бяха свършили. Терзанието на надеждата — това притеснение най-сетне приключи. Оставаше й само да умре. И тъй, Еме съобщи на Кумико за провала на лечението с покой в душата. Но японката реагира бурно. Плач. Викове. Прегръдки. Вой. Затишие. И отново сълзи. Когато си възвърна дар слово, Кумико грабна мобилния си и се обади на трима души в Япония, а след половин час победоносно заяви на Еме, че ако я лекуват там, на нейния остров, могат да й предложат още непознато във Франция лечение.