Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

В продължение на двайсет и пет години те споделяха ежедневието на работа, но в никакъв случай съпружеското ежедневие. И от това забежките им бяха още по-хубави и безценни. Набързо открадваха по някоя ласка на работа и тя го приемаше вкъщи само под предлог някой безкраен административен съвет. За двайсет и пет години тяхната двойка успя да се изхаби.

Три месеца след като се бе преместил на юг, Жорж започна да й пише. Колкото повече седмици минаваха, толкова по-жарки и страстни ставаха писмата му. Дали като ефект от липсата?

Тя не отговаряше. Защото писмата бяха изпратени до старата Еме, а ги бе получила новата. А пък тя без особено вълнение си направи извод, че вече му е доскучало с жена му. С презрение пробягваше по листите, които още повече разкрасяваха миналото. Горкичкият пенсионер, направо се е отнесъл! С тези темпове след три месеца ще се окаже, че сме живели във Верона и че сме се казвали Ромео и Жулиета.

Тя запази старата си работа, възприе новия директор като смешен — особено, когато й се усмихваше — и се захвана с твърде усилен спорт. Беше на четирийсет и осем, някога й беше забранено да има деца, защото Жорж вече имаше, и тя реши, че издънките няма да й липсват.

— Да ми откраднат най-хубавите години, да ми изсмучат сърцето и един ден да изчезнат, като ме оставят още по-самотна? Не, благодаря. Пък и за да прибави една жена още същества на тази планета, загниваща от замърсяването на въздуха и глупостта на човечеството, трябва да е или глупачка, или смахната.

Фирмата, в която работеше, претърпя загуби и хората съжаляваха за господин Жорж, предишния директор. Станаха промени и планови съкращения, и на петдесет години, без да е истински изненадана, Еме Фавар се оказа безработна.

Докато се мотаеше между идиотски стажове и затъпяващи квалификации, тя мудно затърси друга работа и я налегнаха парични проблеми. Без никаква носталгия отнесе касетката с бижутата при един вехтошар.

— Колко се надявате да получите за това, госпожо?

— Не знам, вие ми кажете.

— Ами… няма нищо ценно тук. Имате само бижута имитация, нито един ценен камък, нито масивно злато, нищо, което…

— Да, представям си, нали ми ги е подарявал той.

— Той?

— Онзи, който претендираше, че е мъжът на живота ми. Давал ми е джунджурии, както испанските конкистадори на американските индианци. И знаете ли какво? Толкова бях наивна, че това ми харесваше. Значи нищо не струват?

— Ами, не много.

— Какъв е мръсник, нали?

— Не знам, госпожо. Сигурно е, че когато човек обича една жена…

— Е?

— Когато човек обича една жена, не й купува такива бижута.

— Ето! Нали виждате! Сигурна бях.

Тя ликуваше. А търговецът само бе повторил едно изречение, което бе свикнал да произнася в други случаи — когато искаше да накара някой клиент да купи по-скъпо бижу.

Макар че си излезе от магазина с три хилави банкноти, сърцето й бе преизпълнено с радост — специалист й бе потвърдил, че Жорж е просто един мизерен боклук.

Щом се прибра, отвори шкафовете и затършува за подаръците от Жорж. Освен че всичкото се оказа доста мижаво, качеството му предизвика смеха на Еме.

Заешко палто. Найлоново бельо. Часовник не по-голям от хапче аспирин. Кожен бележник без марка, който още миришеше на коза. Памучно бельо. Една шапка, която не можеше да се носи, освен на някоя сватба в английския кралски двор. Копринен шал с отрязан етикет. Черно каучуково бельо.

Тя се хвърли върху леглото, като не знаеше да се смее ли, да плаче ли. Но само се изкашля. Ето ги трофеите от една двайсет и петгодишна страст. Нейната военна плячка…

За да не се чувства толкова окаяна, тя обърна презрението си срещу него. Под предлог да не привлича вниманието на съпругата си с редовни и неоправдани разходи, той никак не се бе показал щедър към Еме. Щедър ли казах? Нормален. Дори не и нормален. Истинска скръндза!

А аз, която се гордеех с това! Аз, която се фуках, че го обичам не заради парите му! Ама че кухавелка! Мислех, че предизвиквам възторг у влюбения, а съм успокоявала скъперника…

Отиде в хола, за да нахрани папагалчетата и спря пред картината над клетката, като за малко не се задави от гняв.

— Моят Пикасо! Ето това е истинското доказателство, че ме вземаше за откачалка.

Платното, един набор от разхвърляни форми като мозайка на лице, едно око тук, носът над него, едно ухо в средата на челото, претендираше, че представлява жена с дете. Не беше ли той странен в деня, когато й го донесе? Блед, с восъчни устни и пресекващ глас, той й я подаде с трепереща ръка.