Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

Нежен, внимателен и сърдечен, Жорж редеше изречения, които се отнасяха към две противоречиви позиции: да съобщи, че си тръгва, и да обясни, че това не е кой знае какво.

— Бяхме щастливи заедно. На теб дължа моментите на най-голямо щастие. Сигурен съм, че докато умирам, ще мисля за теб. Само че съм глава на семейство. Щеше ли да ме обичаш, ако бях такъв мъж, мъж, който се измъква и не спазва ангажиментите си към жената, дома, децата и внуците, ей така, без да му мигне окото.

Искаше й се да кресне „да, щях да те обичам такъв, даже точно това очаквах от теб още от първия ден“, но както винаги, не каза нито дума. Да не го засегне. Най-вече да не го засегне. Щастието на Жорж изглеждаше на Еме по-важно от нейното и тя тъй го бе обичала двайсет и пет години, като бе забравяла себе си.

— Жена ми все предвиждаше да завършим живота си на юг. След два месеца се пенсионирам и купихме вила в Кан. Това лято се местим.

Еме бе шокирана не толкова от заминаването, колкото от израза „да завършим живота си“. На любовницата си той бе описвал един семеен живот, който приличаше на затвор, а с това „да завършим живота си“ тя откриваше, че в един друг свят, до който не й бе дал достъп, Жорж продължаваше да се чувства съпруг на жена си и баща на децата си.

„Нашият живот“! Еме е била само скоба. „Нашият живот“. Макар да бе шепнал в ухото й любовни слова, макар тялото му непрекъснато да бе имало нужда от нейното, тя си бе останала само една забежка. „Нашият живот“! Най-сетне другата — съперницата, омразната и заплахата — бе победила! Дали го знаеше? Дали знаеше, че местейки се с мъжа си в Кан, оставя след себе си една зашеметена, обезкървена жена, която в продължение на тези двайсет и пет години често си бе пожелавала да заеме нейното място, и дори няколко минути по-рано все още се бе надявала на това?

— Отговори ми, скъпа, кажи най-сетне нещичко…

Тя се втренчи в него и очите й се разшириха. Какво? Той пада на колене? Мачка дланта ми? Какво се готви да направи? Няма съмнение, скоро ще се разплаче… Той винаги започва да хлипа преди мен… много дразнещо, така и никога не успях да го разнежа, защото все трябваше да го утешавам първа. Практична работа — да се държи като мъж, когато го устройва, и като жена, когато му е от полза.

Тя погледна шейсетгодишния мъж в краката си и внезапно изпита усещането, че е съвсем непознат. Ако разумът не й подсказваше, че това е Жорж, мъжът, когото обожаваше от двайсет и пет години, тя щеше да стане и да се разкрещи: „Кой сте вие? Какво правите в моя дом? И кой ви е позволил да ме докосвате?“

И именно в този момент — моментът, в който бе решила, че той се е променил — се промени тя. Надвесена над този гол охлюв с боядисана коса, който хленчеше и се лигавеше в коленете и ръцете й, Еме Фавар претърпя метаморфоза и се превърна във втората Еме Фавар. Онази след. Онази, която вече не вярваше в любовта. Разбира се, през следващите месеци имаше няколко люшкания между старата и новата Еме — след лек опит за самоубийство, една вечер тя отново си легна с него, но когато през август той се премести, новата Еме бе надвила над старата. Нещо повече дори — беше я убила.

Мислеше за миналото си със смайване.

Как ли съм могла да мисля, че той ме обича? Той просто е имал нужда от любовница — красива, мила и тъпа.

Красива, мила и тъпа…

Да, Еме беше красива. До раздялата всички й го казваха. Освен тя… Защото, както всички жени, Еме не бе получила красотата, от която самата тя се възхищаваше. Дребна, слаба, с изящни гърди, тя завиждаше на огромните жени с кръгли форми и имаше комплекс за ръста и слабостта си. След раздялата започна да се цени повече и отсъди, че е „прекалено добра за който и да било мъж“.

Да, Еме беше мила, защото се подценяваше. Единствена дъщеря на майка, която така и не разкри самоличността на баща й и се отнасяше с нея като с обременителен упрек, тя не познаваше света на мъжете, тъй че когато постъпи като секретарка в предприятието, управлявано от Жорж, не успя да устои на този по-възрастен от нея мъжкар, който в нейните очи на непорочна девица представляваше едновременно баща и любовник. А къде да сложим романтизма? Струваше й се по-красиво да обича мъж, за когото не може да се омъжи…

Тъпа? В Еме, както във всяко човешко същество, интелектът и глупостта живееха в различни сектори, като я правеха ту регионално блестяща, ту моментно глупава — ако показваше компетентност в работата, ставаше тъпачка щом навлезеше в областта на сантиментите. Колегите й стотици пъти я бяха съветвали да скъса с този мъж, а тя стотици пъти бе изпитвала насладата да не ги послуша. Те говореха на езика на разума, нали? Тя пък се ласкаеше, че им отговаря с този на сърцето.