Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

Да. Колкото и странно да изглежда, това бе единствената причина за изненадващите й посещения.

Не само че пръстените, които Одил всеки път мислеше за откраднати, се намираха след няколко часа в друга стая, но и старата дама ги криеше на все по-стъписващи места, като последното беше камерата на хладилника.

„Диаманти на дъното на фризера! Що за идеи минават през главата й?“ Одил бе стигнала дотам да мисли, че старата дама може и да не е престъпничка, но е злобна.

„Или пък луда! Напълно луда! За какво й е да поема толкова рискове за такива абсурдни шегички! Някой ден ще я заклещя и най-сетне ще разбера.“

На вратата се звънна.

— Шарл!

Тя отвори и видя Шарл на стълбището.

— О, какво щастие! Най-сетне!

— Да, извинявай, не успях да се върна толкова скоро, колкото ти бях обещал.

— Няма нищо, извинен си.

Докато влизаше в апартамента, една млада жена се появи зад него.

— Разпознаваш ли Ясмин?

Одил не посмя да го засегне и да признае, че не познава красивата, стройна брюнетка, която го следваше. Ох, този недостатък да няма никаква памет за лица… „Без паника. Ще си спомня“ — помисли тя.

— Разбира се. Влезте.

Ясмин приближи, целуна Одил по бузите и по време на тази прегръдка Одил не се сети коя е, но почувства, че я мрази.

Отидоха в хола, където заговориха за горещините. Одил храбро поддържаше разговора, макар умът й да не можеше да спре да витае вън от думите, които си разменяха… „абсурдно е, говорим си за времето със светски тон в присъствието на някаква непозната, а Шарл и аз имаме да си кажем толкова неща.“ Тя внезапно прекъсна разговора и се втренчи в Шарл.

— Кажи ми, онова, което ти липсва, са деца, нали?

— Какво?

— Да. Тези дни се питах какво не върви между нас и ми мина през ум, че ти вероятно искаш деца. Обикновено мъжете не ги искат толкова охотно като жените… Искаш ли деца?

— Имам си.

Одил помисли, че не е чула добре.

— Какво?

— Имам деца. Две. Жером и Юго.

— Моля?

— Жером и Юго.

— На колко години са?

— На две и на четири.

— И от кого ги имаш?

— От Ясмин.

Одил се обърна към Ясмин, която й се усмихна.

„Одил, събуди се, сънуваш кошмар, това не е истина.“

— Вие… Вие… Вие имате две общи деца?

— Да — потвърди интригантката и елегантно кръстоса крака, сякаш нищо не се е случило.

— И идвате у дома, без притеснение и с усмивка, за да ми кажете това? Чудовища такива!

Нататък нещата се объркаха. Одил бе толкова разтърсена от мъка, че през крясъците и сълзите си, не чуваше онова, което се говореше около нея. На няколко пъти Шарл се опита да я вземе в обятията си, а тя всеки път го отблъскваше яростно.

— Предател! Предател! Край, чуваш ли ме, край! Махай се! Хайде, махай се!

Колкото повече тя се опитваше да го отдалечи, толкова повече той се вкопчваше в нея.

— Дванайсет хиляди починали.

— Ха така! — радваше се Одил пред телевизора.

За няколко дни нещата се бяха влошили. Шарл показа грозното в себе си и я помоли да напусне апартамента.

— Никога, чуваш ли — му бе отговорила тя по телефона. — Ти никога няма да живееш тук с твоята курва! Според закона тези стени са мои. И не се появявай повече, няма да ти отворя. Във всеки случай, ключовете ти не стават.

Натрапницата поне се бе оказала полезна за това! Тази старица бе истинско провидение.

Шарл на няколко пъти бе звънял на вратата и се бе опитвал да преговаря. Тя бе отказала да го слуша. Той бе упорит и й изпрати лекар.

— Одил — заяви доктор Маландие, — вие сте изтощена. Не мислите ли, че един престой в почивен дом ще ви излекува? Там ще могат по-добре да се грижат за вас.

— Оправям се и сама, благодаря. Да, заради тези проблеми закъснявам със статиите си, но се познавам: щом се пооправя за няколко нощи, ще напиша всичко на един дъх.

— Именно, за да се пооправите, не смятате ли, че в почивен дом…

— В този момент, докторе, хората си умират за почивни домове. Защото нямат климатици. А тук има. Не гледате ли новините? Горещници са. По-разрушителни от циклон. Почивен дом ли? Да, болничен дом. Умиралник. Мъртвешки дом. Той ли ви изпраща да ме убиете?

— Хайде, Одил, не говорете дивотии. Ако ви намерим един добре климатизиран почивен дом…

— Да, ще ме упоят, ще ме превърнат в зеленчук и съпругът ми ще се възползва, за да докопа този апартамент и да живее в него с неговата пачавра. Никога? Арабката и нейните деца? Никога. Защото нали вие знаехте, че той има две деца от нея?

— Одил, на ръба на кризата сте и в един момент вече няма да ви питат, а ще ви откарат насила.