Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

— Да идем да видим.

Отидоха в кухнята и установиха, че вратата към задното стълбище е заключена.

— Виждате ли, не може да е минала оттук.

— Освен ако няма връзка ключове, иначе откъде е влязла?

Одил се олюля. Полицаите я подхванаха под мишниците и й помогнаха да седне. Тя си даде сметка, че са прави — онази, която нахлуваше в нейния дом, трябва да имаше ключове, за да влиза и излиза.

— Ужас…

— Можете ли да ни опишете онази особа?

— Някаква старица.

— Моля?

— Да, някаква старица. Белокоса.

— Как беше облечена?

— Не знам. Обикновено.

— С рокля или панталон?

— С рокля, мисля.

— Това никак не прилича на обичайните портрети на крадци и други разни натрапници. Сигурна ли сте, че тя не е някой от обкръжението ви, когото не сте разпознали?

Одил се втренчи в тях с известно презрение.

— Чудесно разбирам забележката ви, логично е, като се има предвид вашата професия, но забележете, че на трийсет и пет още не съм нито престаряла, нито изкуфяла. Вероятно имам повече дипломи от вас, работя като журналистка на свободна практика, специалист съм по геополитическите проблеми на Средния Изток, говоря шест езика и въпреки жегата се чувствам прекрасно. Тъй че ще ми направите удоволствието да повярвате, че не забравям на кого поверявам ключовете си.

Изненадани и изплашени от гнева й, те поклатиха глава с уважение.

— Извинете ни, госпожо, трябваше да вземем предвид всички хипотези. Понякога имаме работа с нестабилни хора, които…

— Разбира се, преди малко изгубих хладнокръвие…

— Сама ли живеете тук?

— Не, омъжена съм.

— Къде е съпругът ви?

Тя погледна полицая развеселена и изненадана — сети се, че този простичък въпрос — къде е съпругът ви? — никой не й бе задавал много отдавна.

Тя се усмихна:

— Пътува из Средния Изток. Той е голям репортер.

Полицаите маркираха своето възхищение към професията на Шарл с ококорени очи и потиснато мълчание. Въпреки всичко най-старият продължи разследването:

— Дали пък вашият съпруг не е дал своята връзка ключове на някой, който…

— Какво си въобразявате? Щеше да ме предупреди.

— Не знам.

— Не. Щеше да ме предупреди.

— Можете ли да му се обадите, за да бъдете сигурна?

Одил поклати отрицателно глава.

— Той не обича да му се обаждат, когато е на другия край на света. Особено за някаква си история с ключове. Това е смешно.

— За първи път ли се случва такова нещо?

— Старицата ли? Не. Поне за трети.

— Обяснете.

— Предишните пъти си казвах, че не съм видяла добре и че не е възможно, точно каквото и вие мислите в момента. Но този път съм сигурна, че не съм си въобразила, тя толкова ме изплаши! Но и аз я изплаших.

— В такъв случай имам само един съвет към вас, госпожо Версини: веднага сменете ключовете и патроните. Така ще можете да спите спокойно. Някой ден, вероятно когато съпругът ви се завърне, ще стане ясно какво е това нахълтване. А дотогава ще можете да спите спокойно.

Одил се съгласи, благодари на полицаите и ги изпрати.

По навик отвори нов пакет цигари, включи телевизора на любимия си канал, онзи с непрекъснатите информационни емисии, а след това се замисли и заразглежда проблема от няколко различни ъгъла.

След един час, когато установи, че хипотезите й не водят доникъде, тя вдигна телефона и се уговори с един ключар за следващия ден.

— Две хиляди и двеста починали — съобщи журналистът, като гледаше втренчено зрителите. — Лятото се очертава убийствено.

Ключовете бяха в джоба й, тя се чувстваше спокойна за съдбата си, откакто знаеше, че наскоро са й сменили ключалките, и се бе оставила на живия си интерес към резултатите от климатичните обрати. Пресъхнали оризища. Загинали риби. Измрели стада. Гневни земеделци. Режим на тока и на водата. Препълнени болници. Студенти, повишени в лекари. Претрупани погребални бюра. Гробари, принудени да прекъсват отпуската си на плажа. Еколози, сипещи огън и жупел срещу затоплянето на планетата. Тя следеше всяка емисия като епизод от вълнуваща серия, жадна за приключения, търсеща нови катастрофи, почти разочарована, когато положението не се влошаваше. Почти без да го осъзнава, тя с наслада броеше труповете. Горещниците бяха зрелище, което не я засягаше, но запълваше интереса й и я разсейваше от лятната скука. По бюрото й се въргаляха една книга и няколко зарязани статии. Тя усещаше, че няма енергията да се посвети на тях, докато издателите и главните редактори не започнеха да я засипват с телефонни обаждания и да я овикват. Между другото, това странно мълчание… Сигурно и те бяха смазани от жегите? Или пък умрели? Щом намереше време или желание, щеше да им звънне.