Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

Единствено хората от семейството й, а след това децата и — на петнайсет и шестнайсет години — успяха да я накарат да се пусне.

Сандъкът потъна в земята.

Елен се зазида в безмълвие.

Близките й нарекоха това състояние „нейната депресия“. Всъщност бе далеч по-сериозно.

Сега тя надзираваше в себе си две затворнички. И никоя нямаше право да се обажда. Мълчанието изразяваше волята й да спре да мисли. Да не мисли вече като Елен от преди Антоан. Да не мисли вече като Елен на Антоан. Времето и на двете беше свършило, а тя нямаше сили да измисли трета.

Разговаряше малко и се криеше зад ритуалните „добър ден-благодаря-лека нощ“, поддържаше се чиста, носеше едни и същи дрехи и чакаше нощта като избавление, макар сънят да бягаше от нея, и тогава стоеше пред включения телевизор и плетеше на една кука, без да обръща внимание на картината, нито на звука, вглъбена единствено в своите бримки. Тъй като Антоан я бе предпазил от нуждата — спестени пари, ренти, къщи — един път в месеца тя се правеше, че изслушва семейния счетоводител. След като децата й най-сетне престанаха да се надяват да излекуват или да помогнат на майка си, те тръгнаха по стъпките на баща си и се посветиха на блестящото си образование.

Минаха няколко години.

Привидно Елен остаряваше добре. Грижеше се за тялото си — тегло, кожа, мускули и гъвкавост — както човек почиства колекция от порцеланови фигурки във витрина. Когато се мернеше в огледалото, виждаше музеен експонат, достойна, тъжна и добре запазена майка, която от време на време извеждат на семейна сбирка, сватба, кръщене, разни шумни и бъбриви церемонии, почти като вид изтезание, които й струваха толкова много. Колкото до мълчанието, тя не беше притъпила своето внимание. Не мислеше нищо, не изразяваше нищо. Никога.

Един ден неволно я прониза една мисъл.

Ами ако попътувам? Антоан обожаваше да пътува. Или по-скоро, извън работата си Антоан имаше само едно желание — да пътува. Той така и така не успя да осъществи мечтата си, може аз да я изпълня вместо него…

Тя затвори очи пред истинската си мотивация и нито за секунда не видя в това завръщане към живота или акт на обич. Ако докато стягаше багажите си, се бе сетила, че се опитва да преоткрие доброжелателния поглед на Антоан върху света, щеше да си забрани да продължи нататък.

След кратко сбогуване с Максим и Беренис, тя започна своето странстване. За нея да пътува, означаваше да се мести от един в друг гранд хотел по света. Тъй че тя направи престой в хотелски апартаменти в Индия, Русия, Америка и Средния Изток. Всеки път просто спеше и плетеше пред включен телевизор, който говореше различен език. Всеки път се насилваше да се запише на някоя екскурзия, тъй като Антоан би я упрекнал, че не го прави, но очите й не се кокореха пред онова, което виждаше — тя просто правеше триизмерна проверка на пощенските картички, изложени във фоайето на хотела, нищо повече… Със седемте си куфара от светлосиня кожа тя разнасяше своята неспособност да живее. Единствено отпътуването от едно място към друго, транзитното изчакване на летищата и трудностите по придвижването смътно успяваха да я развълнуват и тогава имаше усещането, че нещо ще се случи… Но щом пристигнеше на местоназначението, тя отново откриваше света на такситата, носачите, портиерите, момчетата от асансьорите и камериерките и всичко влизаше в релси.

Нямаше вътрешен живот, но пък бе постигнала външен. Пътуване, пристигане на нови места, отпътуване, нужда да разговаря, запознаване с различни парични единици, избор на ястия в ресторанта. Около нея бе много оживено. А вътре в нея всичко си оставаше апатично; резултатът от тези перипетии бе убийството на двете пленнички и в нейното съзнание вече никой не мислеше — нито мрачната, нито съпругата на Антоан, и тази тотална смърт май бе дори по-удобна.

В това състояние тя пристигна в Кейптаун.

Защо не успя да се въздържи и бе впечатлена? Дали заради името, Кейп 2 2 От англ. саре, нос (геогр.). — Бел.пр. , нещо като обещание, че човек е стигнал до края на света? Дали защото по времето, когато учеше право, се бе интересувала от драмите в Южна Африка и бе подписвала петиции за равенство между бели и черни? Дали защото Антоан бе имал идея един ден да купи имение, за да се оттеглят тук на старини? Не можа да си обясни… Във всеки случай, когато излезе на терасата на хотела, надвиснала над океана, тя забеляза, че сърцето й тупти силно.

— Едно „Блъди Мери“, моля.