Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

Пълна тишина.

— Добре, предупредих ви.

Внезапно Одил изпита панически страх — какво ли искаше непознатата? Обзета от треска, тя се отдръпна към входната врата, хвана телефона и след като първо го обърка, набра номера на полицията. „Бързо, бързо“ — мислеше тя — онази ще изскочи от дрешника и ще се хвърли върху мен. Най-сетне, след като успя да прескочи бариерата на оператора, й отговори приятният глас на някакъв чиновник:

— Парижка полиция, шестнайсети район, слушам ви.

— Бързо елате у дома. Влязла е някаква жена. Крие се в дрешника в коридора и отказва да излезе оттам. Бързо. Умолявам ви, може би е луда или пък убийца. Побързайте, много ме е страх.

Полицаят си записа името и адреса й, а след това я увери, че след пет минути ще дойде патрул.

— Ало? Ало? Там ли сте още?

— Мммм…

— Как се чувствате, госпожо?

— …

— Останете на телефона и не затваряйте. Това е. Така ще успеете да сигнализирате, ако се случи нещо. Повторете много високо онова, което казвам, за да може онази особа да чуе и да знае, че не сте безпомощна. Хайде. Сега.

— Да, прав сте, господин полицай, оставам на телефона с вас, тъй че особата да не може да предприеме нищо, без вие да чуете.

Толкова силно бе изкрещяла, че сама себе си не бе чула. Дали го каза ясно? Дано, въпреки разстоянието, вратата и палтата, натрапницата да бе чула думите й и да се бе разколебала.

В тъмните кътчета на апартамента нищо не помръдваше. Този покой бе по-тревожен от който и да било звук.

Одил прошепна на полицая:

— Там ли сте?

— Да, госпожо, с вас съм.

— Аз… аз… малко се паникьосвам.

— Имате ли с какво да се защитите?

— Не.

— Някой бастун? Чук? Статуетка? Огледайте се.

— А, да, една малка бронзова статуетка.

— Хванете я и заявете, че това е оръжие.

— Моля?

— Кажете, че сега държите пистолета на мъжа си и че вече не ви е страх от нищо. Силно.

Одил пое дълбоко дъх и неуверено изрева:

— Не, господин комисар, не ме е страх, защото държа пистолета на мъжа ми.

Тя въздъхна и потисна желанието да си пикае на номера — толкова зле го беше казала, че натрапницата нямаше как да й повярва.

Гласът в слушалката каза:

— Е, каква е реакцията?

— Нищо.

— Много добре. Изплашена е. Няма да мръдне, докато не дойдат нашите хора.

Няколко секунди по-късно Одил отговори на полицаите, които звъннаха на домофона, а след това отвори вратата и зачака асансьорът да ги качи до десетия етаж. От него изскочиха трима здравеняци.

— Ей там — рече тя — скрила се е в дрешника.

Тя потръпна, когато те извадиха оръжията си и се гмурнаха в коридора. За да не присъства на зрелище, което нервите й нямаше да издържат, тя предпочете да се оттегли в хола, откъдето смътно чуваше заплахи и увещания.

По навик запали цигара и се приближи към прозореца. Навън, макар и да бе началото на юли, моравите жълтееха, ръждиви листа падаха от дърветата, жегата бе ударила площад „Трокадеро“. Бе ударила цяла Франция. Всеки ден тя множеше смъртоносното си дело, всеки ден телевизионните новини брояха новите й жертви, бездомниците, проснати върху нажежения асфалт, старците в приютите, които падаха като мухи, бебета, които измираха от дехидратация. А пък никой не броеше животните, цветята, зеленчуците и дърветата… Всъщност, дали не виждаше един умрял кос ей там, точно отдолу, в тревата на градинката? Вкочанен като рисунка с туш, със сякаш прекършени крачета. Жалко, подсвиркването на коса е толкова красиво…

Тя си наля пълна чаша вода и я изпи от предпазливост. Разбира се, тя се чувстваше егоистка, че мисли за себе си, докато измират толкова хора, но как другояче да реагира?

— Госпожо, извинете… Госпожо!

На вратата на хола полицаите едва успяха да я откъснат от съзерцанието й върху катастрофите от жегите. Тя се обърна и запита:

— Е, коя е тя?

— Няма никого, госпожо.

— Как така никого?

— Елате и вижте.

Тя последва тримата мъже до дрешника. Беше пълен с дрехи и кутии с обувки, но нямаше никаква натрапница.

— Къде ли е тя?

— Искате ли да потърсим с вас?

— Разбира се.

Сто и двайсетте квадратни метра на апартамента бяха минати със ситен гребен и с предпазливи жестове от страна на полицаите и там не се криеше никаква жена.

— Но, моля ви, признайте, че това е странно — изропта Одил, като запали нова цигара. — Тя мина по коридора, видя ме, изненада се и избяга към дъното на апартамента. Откъде може да е излязла?

— Задната врата?

— Винаги е заключена.