Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

— Господи, да можеше да е той!

Щом отвори вратата, тя се олюля от радост.

— О, скъпи, какво удоволствие е да те видя. Не можеше да си дойдеш в по-подходящ момент.

Тя се хвърли към него и понечи да го целуне по устата, само че той, без да я отблъсква, само я притисна в обятията си. „Той е прав — помисли тя — луда съм да се вълнувам така.“

— Как си? Как мина пътуването? Всъщност, къде беше?

Той отговаряше на въпросите й, но на нея й беше трудно да следи отговорите, дори да задава правилните въпроси. По два-три тъмни погледа, които той й хвърли, тя усети, че малко го дразни. Но не успяваше да се съсредоточи, толкова красив го намираше. Дали беше заради отсъствието? Колкото повече го гледаше, толкова по-неустоим го намираше. На трийсет години, тъмнокос, без нито един бял косъм, здрава, мургава кожа, прецизни и дълги ръце, мощен гръб, който завършваше с тънка талия… какъв късмет имаше тя!

Тя реши да хвърли отведнъж товара на лошата новина.

— Обраха ни.

— Какво?

— Да. Откраднаха ми пръстените.

Тя разказа историята. Той я изслуша търпеливо, без да задава въпроси и без да изказва съмнения. Одил със задоволство отбеляза разликата в начина, по който я слушаше съпругът й и полицаите. „Той поне ми вярва.“

Щом тя привърши, той тръгна към спалнята.

— Искаш да си вземеш душ ли?

Той веднага излезе от спалнята с една кутия, в която бяха пръстените.

— Ето ти ги пръстените.

— Какво?

— Достатъчно беше да проверя на три-четири места, където имаш навика да ги слагаш. Ти не провери ли?

— Ами стори ми се… Всъщност, сигурна бях… последния път бяха в скрина в хола… до телевизора… как ли съм могла да забравя?

— Хайде, не се ядосвай. На всеки се случва да забрави.

Той се приближи до нея и я целуна по бузата. Одил се изненада, изненада се, че е била толкова тъпа, изненада се и че тъпотията й предизвиква умилението на Шарл. Тя се втурна към кухнята, за да му приготви нещо за пиене, и се върна с поднос. Тогава забеляза, че той не е оставил никакъв багаж във входния коридор.

— Къде ти е багажът?

— Защо трябва да имам багаж?

— Връщаш се от пътуване.

— Вече не живея тук.

— Моля?

— Отдавна вече не живея тук, не беше ли забелязала?

Одил остави подноса и се подпря на стената, за да си поеме дъх.

Защо й говореше той така твърдо? Да, разбира се, тя беше забелязала, че не се виждат много често, но да се твърди, че вече не живеят заедно. Какво…

Тя се отпусна на земята и захълца. Той се приближи, взе я в обятията си и отново стана мил.

— Хайде, не плачи. Няма за какво да се плаче. Не обичам да те виждам такава.

— Какво направих? Какво лошо сторих? Защо не ме обичаш вече?

— Стига с твоите глупости. Нищо лошо не си направила. И аз много те обичам.

— Истина ли е?

— Истина е.

— Колкото преди ли?

Забави малко отговора си, защото очите му се изпълниха със сълзи, докато галеше косите й.

— Може би повече от преди.

Одил се успокои и постоя до силните му гърди.

— Ще тръгвам — каза той и стана.

— Кога ще се върнеш?

— Утре. Или вдругиден. Моля те, не се тревожи.

— Не се тревожа.

Шарл си отиде. Сърцето на Одил се сви: къде ли отиваше? И защо лицето му бе тъй тъжно?

Тя се върна в хола, взе купата с пръстените и реши да я прибере в скрина в спалнята си. Този път нямаше да забрави.

Четири хиляди починали от горещините.

Да, наистина, лятото се очертаваше вълнуващо. От апартамента й, в който непрекъснато работеше климатик — кога ли го бе инсталирал Шарл? — Одил следеше журналистическия роман като пушеше цигарите една след друга. Отдавна се бе разбрала с портиерката тя да й пазарува. Срещу няколко банкноти от време на време й приготвяше и храна, тъй като Одил никога не е била велика готвачка. Дали Шарл се бе отдалечил заради това? Смешно…

Той за първи път й налагаше това наказание — да се върне в Париж, а да спи другаде. Тя трескаво търсеше в близкото им минало нещо, което да оправдае това поведение, и не откриваше нищо.

Но това не беше единствената й грижа — старата дама се бе завърнала.

Няколко пъти.

Все едно и също — появяваше се и изчезваше.

Одил вече не смееше да вика полицията заради историята с пръстените — щеше да се наложи да признае, че ги е открила. Разбира се, можеше да я извика, защото може и да се беше объркала, но не мамеше никого: след идването на Шарл тя бе хвърлила в кошчето заявлението за кражба за пред застрахователя…

Въпреки това чувстваше, че полицаите вече няма да й имат доверие. Още повече, че бе открила причината, която привличаше тук натрапницата, а полицаите трудно щяха да повярват и на това! Натрапницата не бе опасна, не бе крадла, нито някаква престъпничка, но достатъчно бе повтаряла, за да стане ясна играта и: старата дама влизаше тук, за да размества вещите.