Ерик-Еманюел Шмит - Одет Тулмонд и други истории

— Така ли? Мислиш ли? Наистина?

А те падаха в капана и доразвиваха темата:

— Да, човек не би предположил, че един мъж ще може да те укроти. Преди никой не разполагаше с благоволението ти и нищо не беше достатъчно добро за теб. Дори ти самата. Беше безмилостна. Бяхме убедени, че нито мъж, нито жена, нито куче, нито котка, нито златна рибка могат да те заинтересуват повече от няколко минути.

— Антоан успя.

— Каква е неговата тайна?

— Няма да я издам.

— Сигурно точно това е любовта! Тъй че човек не бива да се отчайва.

Тя не възразяваше.

Всъщност само тя знаеше, че не се е променила. Мълчеше си и толкова. В нейното съзнание животът продължаваше да изглежда скапан, тъп, несъвършен, разочароващ, потискащ и незадоволителен, но разсъжденията й вече не прекрачваха прага на устните й.

Какво й бе донесъл Антоан ли? Намордник. Тя по-малко се зъбеше и сдържаше мислите си.

Знаеше, че е все така неспособна на позитивно възприятие и продължаваше да вижда по някое лице, по някоя маса, в някой апартамент или в спектакъл непростим недостатък, който й пречеше да оцени нещата. Въображението й продължаваше да префасонира лицата, да поправя грима, да оправя положението на покривките, на салфетките, на приборите, да маха стени и да издига други, да изхвърля в килера мебели, да маха завеси, да замества младата начинаеща на сцената, да изхвърля второ действие, да маха развръзката от филма, а когато срещаше нови хора, надушваше глупостта и слабостите им толкова, колкото и преди, но не изказваше тези разочарования.

Година след сватбата си, която описа като „най-хубавия ден в живота ми“, тя роди дете, което й се стори грозно и меко, когато й го подадоха. Въпреки това Антоан го нарече „Максим“ и „любов моя“ и тя се насили да прави като него; от този момент нататък непоносимото пикаещо, серящо и вряскащо парче месо, което първо бе разкъсало вътрешностите й, за няколко години се превърна в обект на цялото й внимание. След него дойде една „Беренис“, чиято неприлична туфа коса намрази от пръв поглед, но към която възприе същото поведение на примерна майка.

Елен толкова не можеше да понася себе си, че реши да бяга от своите преценки и при всички обстоятелства да запазва единствено гледната точка на Антоан. Тя живееше само на повърхността си и дълбоко в себе си като пленничка държеше една жена, която продължаваше да презира, да критикува, да ругае; която думкаше по вратата на килията си и напразно крещеше през прозорчето. За да си гарантира разиграваната комедия на щастие, тя се бе превърнала в надзирателка на затвор.

Антоан я гледаше все така преливащ от обич и шепнеше „жената на живота ми“, като я погалваше по дупето или я целуваше по врата.

— Жената на живота му? Всъщност, не е кой знае какво — казваше пленничката.

— И то не е малко — отговаряше надзирателката.

Това е. Не беше щастие, а неговата привидност.

Щастие с пълномощно, щастие по внушение.

— Илюзия — казваше пленницата.

— Млъквай — отговаряше надзирателката.

Тъй че Елен запищя, когато й съобщиха, че Антоан е паднал на една алея.

Ако толкова бързо изтича през градината, то бе, за да отрече онова, което се опитваха да й съобщят. Не, Антоан не е мъртъв. Не, Антоан не може да е рухнал под слънцето. Не, макар и със слабо сърце, Антоан не може да спре да живее просто ей така. Скъсване на аневризма? Смешно… Нищо не може да повали такова голямо туловище. Четирийсет и пет години не е възраст за умиране. Банда тъпаци! Стадо лъжци!

Но когато се хвърли на земята, тя веднага разбра, че до фонтана лежи не Антоан, а някакъв труп. Някой друг. Манекен от плът и кръв. Подобие на Антоан. Тя не усещаше вече онази енергия, която той излъчваше, нито електроцентралата, от която изпитваше такава нужда да се зарежда. Само блед и студен двойник.

Тя плака сгърчена, без да е в състояние да каже нито дума, и държа между пръстите си тези вече вледенени длани, които й бяха дали толкова много. Наложи се лекарят и сестрите насила да разделят съпрузите.

— Разбираме, госпожо, разбираме. Вярвайте ни, разбираме.

Не, те нищо не разбираха. Тя, която без Антоан нямаше да се почувства нито съпруга, нито майка, как щеше сега да стане вдовица? Вдовица без него? Ако той изчезнеше, тя как щеше да успее да държи определено поведение?

На погребението не спази никакво благоприличие и смая хората с невъздържаността на своята мъка. Над гроба, преди да спуснат тялото в земята, тя легна върху ковчега и се вкопчи в него, за да го задържи.