Филип Рийв - Смъртоносни машини

Валънтайн се отпуска тежко в един стол, а старият авиатор се движи тихо из стаята и светва лампите. Отвън денят преваля.

— Излъсках меча Ви и приготвих най-хубавите Ви дрехи във Вашата стая — казва внимателно Пюзи. — Предстои ви прием при кмета, сър, забравихте ли? Не бива да го пропускате.

Валънтайн кима, вгледан в ръцете си и дългите си пръсти.

— Защо участвах в неговите интриги, през всичките тези години, Пюзи? Защо му дадох МЕДУЗА?

— Не бих могъл да отговоря, сър…

Той се изправя с въздишка и тръгва към стаята си. Ще му се да притежава категоричността на Кейт; да разбира толкова лесно кое е правилно и кое — грешно. Ще му се да има куража да се опълчи срещу Кроум по начина, по който тя иска да го направи, но е твърде късно за това, твърде късно, твърде късно.

А самият Кроум вдига поглед от обяда си (пюре от зеленчуци и заместител на месо, съдържащи точното количество белтъчини, въглехидрати, витамини и така нататък), поглежда треперещия чирак историк, когото Вамбрейс току-що е вкарал в кабинета му и казва:

— Е, чирак Мелифънт, предполагам, че имате да ни кажете нещо?

Тя установи, че може да се справи. Преди й се щеше да се свие в някой ъгъл и да умре от мъка, но сега всичко беше наред. Това я накара да си спомни как се чувстваше, когато майка й почина; смазана от огромния вцепеняващ удар на всичко това и леко изненадана от начина, по който животът продължаваше да си тече. А този път поне имаше Куче, който да й помага, а и Бийвъс.

— Кейт, трябва ми още един болт като този, но по-дълъг…

Беше започнала да мисли за Бийвъс Под като за сладък, тромав и доста безполезен човек, който имаше нужда от нея, за да се грижи за него, а и подозираше, че всички историци бяха на същото мнение. Но в онзи следобед започна да разбира, че той всъщност бе много по-умен от нея. Наблюдаваше го как работи, приведен под един преносим аргонов глобус в ъгъла на Транспортната зала, внимателно измерващ точното количество прах за почистване и измиваща течност за картини. Сега майстореше часовников механизъм от дълги парчета медна тел за картини и части от таблото на един многовековен автомобил, като ги поставяше в чантата, която тя му бе намерила.

— Болт, Кейт?

— О, да… — Тя бързо прерови купчината резервни части на пода до него и откри онова, което искаше. Подаде му го. Погледна часовника си. Часът беше осем. Скоро трябваше да се върне в Клио Хаус, да постави усмивка на лицето си и да каже на баща си: — Съжалявам, че по-рано бях толкова глупава — добре дошъл вкъщи, моля те, мога ли да дойда с тебе на приема при кмета?

— Ето — каза Бийвъс, вдигнал чантата. — Готово е.

— Не прилича на бомба.

— Нали това е идеята, глупаче! Виж. — Той отвори чантата и й показа пакета, сгушен вътре, червеното копче, което трябваше да натисне, за да я активира и часовниковия механизъм. — Няма да гръмне много силно — призна той, — но ако успееш да я приближиш достатъчно до компютърния мозък…

— Ще намеря начин — обеща тя и я взе от него. — Аз съм дъщеря на Валънтайн. Ако някой може да се добере до МЕДУЗА, това съм аз. — Той изглежда унил, реши Кейт, и се запита дали мисли за цялата тази прекрасна компютърна мощ от стария свят, която щеше да бъде пожертвана. — Трябва да го направя — каза тя.

— Знам. Но все пак ми се ще да можех да дойда с теб.

Тя го прегърна, притисна лицето си в неговото, устните им се срещнаха и тя усети как той потрепери, когато ръцете му неспокойно се повдигнаха да погалят косата й. Куче изръмжа леко, може би от ревност, уплашен, че губи любовта на Катрин и че скоро ще го изоставят като горките стари меки играчки по рафтовете на спалнята й.

— О, Бийвъс — прошепна тя, като се отдръпна разтреперана. — Какво ще стане с нас?

До тях достигна звукът от далечни викове, който отекна из стълбите от по-долните етажи. Беше прекалено слаб, за да различат някакви думи, но и двамата веднага разбраха, че става нещо нередно; никой никога не викаше в Музея.

Ръмженето на Куче се усили. То се затича към вратата и двамата го последваха, като тихо си проправиха път навън до тъмната площадка. Хладен бриз докосна лицата им, докато надничаха над перилата, дългото спираловидно стълбище се губеше в тъмнината под тях, а бронзовите му парапети блестяха. Последваха нови викове, после се чу трясък и тропот от нещо изпуснато. Лъчове от фенери пронизаха долната стълбищна площадка и те чуха крещящите гласове съвсем ясно. Чъдли Помрой казваше: