Филип Рийв - Смъртоносни машини

Когато той излезе, едва не се строполи върху дебелия чирак трета степен, който бършеше коридора непосредствено пред вратата на складовото помещение.

— В името на Куърк, Мелифънт! — чуха го да се сопва. — Не можеш ли да стоиш встрани от пътя?

Но Хърбърт Мелифънт не можеше да стои встрани от пътя. Още откакто го бяха понижили, той търсеше протегната ръка, която да го изтегли обратно в първа степен. Под бе привлякъл вниманието му преди няколко дни. Този непознат, който изглеждаше толкова близък със старите членове на Гилдията, който се движеше с дъщерята на Главния историк, който бе облечен като чирак, но не спеше с останалите в общежитието, нито пък ходеше с тях на уроци. Той бе чул по телевизията, че Гилдията на инженерите все още издирва хората, които бяха проникнали на тайното им събрание и започваше да подозира, че доктор Вамбрейс ще е много заинтригуван от малкия помощник на Нанкароу. Веднага след като старецът се изгуби от поглед, той остави парцала и кофата и се приближи към вратата.

— Антитранспортната лига не може да се отбранява — казваше Катрин. — Точно това е правил татко, шпионирал е техните градове и е взривил Въздушния им флот. Затова всичко е в нашите ръце.

— Ами историците? — попита Бийвъс.

Катрин сви рамене.

— Твърде уплашени са, за да ни помогнат. Но аз мога да го направя сама, знам, че мога. Татко ме покани на приема при кмета. Ще отида. Ще намеря татко и ще му кажа, че съм му простила и ще идем на тържеството, давано от Кроум като едно малко щастливо семейство; но докато останалите разправят на кмета колко е умен и ядат наденички на шиш, аз ще се измъкна и ще намеря МЕДУЗА, за да я унищожа. Мислиш ли, че един чук ще свърши работа? Зная къде доктор Аркънгарт държи ключовете за складовете на уредниците. Там със сигурност има чук. Или лост. Дали ще е по-добре с лост?

Тя се засмя и видя как Бийвъс потръпна при този безумен, остър звук. В миг тя се уплаши, че той ще каже нещо като: „Успокой се“ — или: — „Едва ли ще стане…“ Докосна лицето му, почервенелите му уши и усети препускащия в гърлото му пулс и мускулите, които се огънаха, когато преглътна.

— Бомба — каза той.

— Какво?

— МЕДУЗА сигурно е огромна — вероятно изпълва половината от „Свети Павел“. Ако наистина искаш да я унищожиш, ти трябват експлозиви. — Той изглеждаше развълнуван и уплашен. — Почистващите препарати, използвани от уредниците в Музея, съдържат азот и ако го смеся с част от течностите, които доктор Нанкароу ползва за реставриране на картините си, и ако направя часовников механизъм…

— Откъде знаеш всичко това? — попита Катрин шокирана, защото дори и тя не бе стигала толкова далече в мислите си, че да се сети за бомба.

— Обща химия — каза Бийвъс и вдигна рамене. — Минах такъв курс в Образователните лаборатории…

— Само за това ли мислите вие бе, хора? — прошепна тя. — Да правите бомби и да взривявате всичко?

— Не, не! — отвърна той. — Но науката е такава. Можеш да я използваш, за да направиш, каквото си поискаш. Кейт, ако наистина искаш да направиш това, ще ти направя бомба, която можеш да сложиш в чанта. Ако успееш да се добереш до МЕДУЗА, остави я близо до компютърния мозък, нагласи часовника и избягай. След половин час…

Мелифънт долепи ухо до дървената врата като бял охлюв.

По-бързо, по-бързо и все по-бързо. Сякаш припряността на кмета на Лондон бе заразила самата структура на града. Буталата в машинните отделения се удрят припряно като неговото сърце, колелата и релсите препускат като мислите му, втурнали се към Стената и следващата глава от историята на Лондон.

През целия следобед Валънтайн бе търсил Катрин из парка, стряскайки своите приятели по средата на обяда им, появявайки се внезапно на големите им остъклени врати, един мокър до кости призрак, с изцапани с кръв дрехи, който настоятелно питаше:

— Тук ли е дъщеря ми? Виждали ли сте я?

Сега той крачи напред-назад из гостната в Клио Хаус, а от ботушите му върху калния килим капе вода, докато се опитва вървейки да прогони влажния студ от костите си и страха от съзнанието си.

Накрая той чува стъпки по чакълената алея, стъпки във фоайето и Пюзи нахлува вътре със същия мокър и окаян вид като своя господар.

— Проследих я, шефе! Тя е в Музея. В последно време доста се задържа там според стария Крийбър на рецепцията…

— Заведи ме там! — крещи Валънтайн.

— Сигурен ли сте, шефе? — Пюзи разглежда собствените си крака, вместо да погледне трескавото, покрито с ивици от сълзи лице на шефа си. — Мисля, че ще е по-добре, ако я оставите сама за известно време. В Музея е в безопасност, нали така, а и смятам, че има нужда от възможност да премисли нещата отново. Ще се върне, когато му дойде времето.