Филип Рийв - Смъртоносни машини

Мис Фанг го наблюдаваше с лека съчувствена усмивка.

— Хестър ми разказа доста неща снощи, докато обработвах раната й — каза тя меко. — И двамата сте извадили късмет, че сте още живи.

— Знам — съгласи се Том, но не можеше да не се чувства неспокоен заради факта че Хестър бе споделила тяхната история с тази непозната.

Седеше на мястото на помощник-пилота и изучаваше уредите за управление — озадачаваща поредица от копчета, ключове и лостове, надписани на някаква смесица от Еърсперанто, английски и китайски. Над тях, към преградата бе пригодено малко полирано светилище, украсено с червени панделки и снимки на прадедите на мис Фанг. Онзи усмихнат Манчу, въздушен търговец, сигурно беше баща й, предположи той. А дали онази червенокоса жена от Ледената Пустош не беше майка й?

— Е, Том, кажи ми — попита мис Фанг, насочила кораба по нов курс — накъде пътува Лондон?

Въпросът дойде неочаквано.

— Не зная! — отвърна той.

— О, със сигурност трябва да знаеш нещо ! — засмя се тя. — Твоят град е напуснал скривалището си на запад, върнал се е на сухопътния мост, а сега се носи към централната част на Ловния Район „като прилеп, излязъл от шушулка“, както се казва. Трябва да си чул поне някакви слухове. Не си ли?

Издължените й очи се наведоха към Том, който нервно облиза устни, чудейки се какво да каже. Никога не бе обръщал внимание на глупавите приказки, които си разменяха останалите чираци за посоката, в която се движеше Лондон и наистина нямаше представа. А дори и да имаше, знаеше, че не е редно да разкрива плановете на града пред една загадъчна авиаторка от Ориента. Ами ако мис Фанг кажеше на някой голям град къде да се скрие и да чака Лондон, в замяна, на което да получи награда за това, че го е открила? Но от друга страна, ако не й кажеше нещо , тя можеше да го изхвърли от кораба си — вероятно без дори да си направи труда първо да кацне!

— Плячка! — изстреля той. — Гилдията на навигаторите твърди, че в централната част на Ловния Район има много, много плячка.

Червената усмивка стана още по-широка.

— Наистина ли?

— Чух от самия Главен навигатор — каза Том, набрал още повече смелост.

Мис Фанг кимна, сияеща от щастие. После дръпна един дълъг месингов лост. Газовите клапи отекнаха из фюзелажа и ушите на Том изпукаха, когато „Джени Ханивър“ започна да се спуска, гмуркайки се в гъст бял слой облаци.

— Нека ти покажа центъра на Ловния Район — изсмя се тя тихичко, поглеждайки в схемите, прикрепени към преградата до нейното светилище.

Спускаха се надолу и надолу, а после облакът изтъня и се раздели и Том видя огромната Отвъдна Страна, простираща се пред него като смачкан лист сиво-кафява хартия, прорязана от дълги сини сенки, които представляваха наводнените очертания на безбройните градове. За първи път, откакто корабът бе излетял от Стейнс, той се почувства уплашен, но мис Фанг промърмори:

— Няма от какво да се боиш, Том.

Той се успокои и се взря в удивителната гледка. Далече на север се виждаше студеният блясък на Ледената Пустош и тъмните конуси на огнените планини на Танхойзер. Той потърси Лондон и накрая реши, че го е видял, миниатюрно сиво петънце, вдигнало облак прах зад себе си, което се носеше напред, много по-далече, отколкото се бе надявал. Имаше и други малки и големи градове, осеяли тук-там равнината, или спотайващи се в сенките на полуерозирали планински вериги, но не бяха чак толкова много, колкото бе очаквал. На югоизток нямаше никакви градове, само мръсен слой мъгла над широка област от мочурища, а отвъд всичко това се виждаше сребристата трепкаща светлина на вода.

— Това е великото вътрешно море Казак — каза авиаторката, когато той го посочи. — Сигурна съм, че си чувал старата песничка за земята — и тя затананика с висок глас: — Пази се, пази се от Казашкото море, защото градът, доближил се до него, нивга не ще се завърне…

Но Том не слушаше. Той бе забелязал нещо много по-ужасяващо от което и да било вътрешно море.

Непосредствено под тях, сред трепкащите сенки на „Джени Ханивър“, спуснали се над скелетните му трегери, се простираше мъртъв град. Той се издигаше върху терен, белязан от следите на стотици по-малки градове, наклонен под странен ъгъл, и докато корабът се спускаше, за да хвърли поглед отблизо, Том осъзна, че коловозите и основният корпус са изчезнали и платформите са оголени от рояк малки градове, изпълнили сенките на ниските етажи, откъсващи огромни ръждиви участъци с челюстите си и приземяващи спасителни отряди, чиито горелки светеха и мятаха искри в сенките между етажите, подобно на магическите светлини върху Куъркова елха.