Филип Рийв - Смъртоносни машини

— Може би трябва да застанем малко по-далече? — предложи мис Плим, чуруликащата отговорничка за мебелировката.

— Глупости — отвърна им сърдито Катрин. — Нищо няма да се обърка.

— Така е, млъкни, Аркънгарт, стари глупако — съгласи се Чъдли Помрой, с което я изненада. — Не се страхувайте изобщо, госпожице Валънтайн. Баща Ви разполага с най-добрия кораб и най-умелите пилоти в света: нищо не може да се обърка.

Катрин му се усмихна с благодарност, но въпреки това не спря да стиска палци, а Куче се зарази от нейното настроение и започна тихичко да скимти.

От вътрешността на хангара долитаха звуци от затварящи се капаци и тракане на бордови стълби, които приближаваха с влачене. Над платформите настана изпълнена с очакване тишина. По периферията на етажа Хай Лондон бе затаил дъх. После, когато оркестърът засвири „Рул Лондиниум“, наземният екипаж на Валънтайн затегли Елеватора на Тринайсетия етаж навън към слънчевата светлина — лъскаво черно копие, чиято бронирана обвивка блестеше като коприна. Валънтайн стоеше на откритата платформа на контролната гондола и махаше с ръка. Той поздрави наземния екипаж и покритите със знамена платформи, а после се усмихна на Катрин, съзрял лицето й сред всички останали без дори моментно колебание.

Тя махаше като обезумяла, а тълпата надаваше пресипнали възторжени викове, докато двигателите на Елеватора на Тринайсетия етаж се завъртяха в стартова позиция. Наземният екипаж отстрани котвените въжета, витлата започнаха да се въртят и вихрушки от конфети се завъртяха по течението, докато огромната машина се издигаше във въздуха. Няколко чирака историци развяха знаме, на което пишеше „Честит Валънтайн!“, а възторжените викове не спираха, сякаш тълпите смятаха, че единствено тяхната любов държи Валънтайн във въздуха.

— Ва-лън-тайн! Ва-лън-тайн!

Но Валънтайн не обръщаше внимание на шума или знамената. Той стоеше и гледаше Катрин, вдигнал една ръка за сбогом, докато корабът се издигна високо и се отдалечи толкова, че тя вече не го виждаше.

Накрая, когато Елеваторът се превърна просто в петънце на източното небе, и платформите започнаха да се опразват, тя избърса сълзите си, взе каишката на Куче и понечи да си тръгне към къщи. Баща й вече й липсваше, но сега тя имаше план. Докато него го нямаше, щеше да проведе свое разследване и да открие кое е онова загадъчно момиче, както и защо бе уплашило баща й толкова много.

След като се изми и хапна, Том реши, че в крайна сметка авантюризмът може и да не е толкова лошо нещо. До изгрев-слънце той вече започваше да забравя злополучното си пътуване из калта и пленничеството в Спийдуел. Гледката, разкриваща се от предните прозорци на „Джени Ханивър“, докато корабът летеше между златни планини от огрени от зората облаци, беше достатъчна, за да притъпи дори болката от измяната на Валънтайн. На закуска, докато пиеше горещ шоколад с мис Фанг в пилотската кабина, той установи, че се забавлява.

Щом „Джени Ханивър“ се озова в безопасност извън обсега на ракетите на Спийдуел, авиаторката се бе превърнала в олицетворение на вежливостта. Тя остави кораба си да следва стабилен курс и се залови да намери на Том подплатено с вълна палто и да му оправи легло в склада, разположен високо в обшивката на кораба, претъпкан с тюленови кожи от Шпицберген. После заведе Хестър в лазарета и се зае да обработи ранения й крак. Когато Том надникна да я види след закуска на същата сутрин, момичето спеше непробудно под бялото одеяло.

— Дадох й нещо за болката — обясни мис Фанг. — Ще спи часове, но не бива да се тревожиш за нея.

Том се взря в лицето на спящата Хестър. Той някак очакваше да изглежда по-добре, след като бе измита и нахранена, а кракът й — превързан, но тя, естествено, бе отблъскваща както винаги.

— Направил я е на пихтия, твоят зъл господин Валънтайн — каза авиаторката, като го поведе към пилотската кабина, където изключи автопилота.

— Откъде знаеш за Валънтайн? — попита Том.

— О, всички са чували за Тадеуш Валънтайн — изсмя се тя. — Знам, че е най-великият лондонски историк, а също и че това е само прикритие за действителната му работа, като таен агент на Кроум.

— Това не е вярно! — понечи да възрази Том, все така инстинктивно защитаващ своя бивш герой. Но винаги се бяха носили слухове, че експедициите на Валънтайн са свързани с нещо по-тъмно от обикновена археология и сега, когато бе видял безмилостното произведение на този човек, той им вярваше. Изчерви се, засрамен заради Валънтайн, а и от себе си, заради това, че го бе обичал.