Филип Рийв - Смъртоносни машини

Пропълзяха по външния край на Спийдуел до едно място, където към търговския град, паркиран в съседство се простираше дървено мостче. Беше неохранявано, но ярко осветено и когато стигнаха далечния край на търговския град и стъпиха на платформата, един глас някъде отзад извика:

— Хей! — а после добави по-високо: — Хей! Хей! Чичо Рийланд! Робите ти бягат!

Те се затичаха или по-скоро Том тичаше, влачейки Хестър след себе си и чуваше стенанията й при всяка крачка. Изкачиха стълби, минаха по една пътека, покрай един храм на Перипатетия, богинята на бродещите градове, и се озоваха на един търговски площад, от двете страни, на който имаше големи железни кафези, в някои от които мършави измъчени роби чакаха да бъдат продадени. Том си наложи да намали темпото и се опита да си придаде невзрачен вид, като непрекъснато се ослушваше за звуци, издаващи някой преследвач. Нямаше такива. Може би семейство Рийланд се бяха отказали от преследването или пък не им бе позволено да преследват хора из други градове — Том не познаваше правилата в търговските обединения.

— Върви към носа — каза Хестър, пускайки ръката му, за да вдигне яката на палтото и да скрие лицето си. — Ако извадим късмет, на носа ще има въздушно пристанище.

Късметът им проработи. В предната част на най-високата платформа на града имаше издигнат участък, където бяха привързани половин дузина малки въздушни кораби, а тъмните им, пълни с газ обвивки наподобяваха спящи китове.

— Ще откраднем ли някой? — прошепна Том.

— Само в случай че знаеш как да управляваш въздушен кораб — каза немощно Хестър. — Оттатък има авиаторско кафене, ще трябва да опитаме да резервираме билети като обикновени хора.

Кафенето представляваше стара ръждясала гондола-кораб, прикована за платформата. Отпред под раирания сенник бяха наредени няколко метални маси. Там светеха огнеупорни фенери, а един стар авиатор се бе отпуснал в стол, похърквайки. Единственият друг клиент бе една зловеща на вид жена от Ориента, облечена в дълго червено кожено палто, седнала в тъмния участък до бара. Въпреки че не беше осветено, тя беше със слънчеви очила, а миниатюрните стъкла бяха черни като елитри на бръмбар. Тя се обърна и изгледа продължително Том, когато той се приближи към бара.

Дребен мъж с огромни провиснали мустаци бършеше чаши. Той незаинтересовано вдигна поглед, когато Том каза:

— Търся кораб.

— Закъде?

— За Лондон — отвърна Том. — Аз и приятелката ми трябва да се върнем в Лондон и се налага да отпътуваме довечера.

— Лондон, значи? — Мустаците на мъжа потрепваха като опашки на катерици, напъхани в носа му и вече започнали да нервничат. — Само кораби с разрешително от лондонската Търговска гилдия могат да кацат там. Тук нямаме подобно нещо. Стейнс не е такъв град.

— Може би ще успея да помогна? — предложи един мек глас с чуждестранен акцент над рамото на Том. Жената с червеното палто се бе приближила тихо. Слаба, красива жена, в чиято къса черна коса имаше бели ивици като на язовец. В слънчевите й очила играеха отраженията от огнеупорните фенери и когато се усмихна, Том забеляза, че зъбите й са оцветени в червено. — Нямам разрешително за Лондон, но отивам в Еърхейвън. Там можете да намерите кораб, с който да изминете останалата част от пътя. Имате ли някакви пари?

Том не се бе замислял за тази подробност. Той прерови туниката си и напипа две окъсани банкноти с лика на Куърк на лицевата част и Магнъс Кроум, който гледаше строго от гърба. Беше ги сложил в джоба си през нощта, когато изпадна от Лондон, с надеждата да ги похарчи на партито в Кенсингтън Гардънс в чест на залавянето на Солтхук. Тук, на светлината на противните огнеупорни фенери, те изглеждаха не на място, като пари-играчки.

Изглежда и жената бе на същото мнение.

— А — каза тя. — Двадесет куърка. Но подобни банкноти могат да бъдат похарчени само в Лондон. Няма да са от полза за беден скитащ небесен пътешественик като мен. Нямате ли злато? Или Стара Техника?

Том сви рамене и промърмори нещо. С крайчеца на окото си видя някакви нови посетители, които си проправяха път през масите.

— Виж, чичо Рийлънд! — чу той да вика единият от тях. — Ето ги! Спипахме ги!

Том се огледа и видя Рийлънд и няколко от неговите момчета да ги обграждат, стиснали в ръце тежки бухалки. Той сграбчи Хестър, която се бе облегнала на бара, почти без да разбира какво става. Един от мъжете от Спийдуел се приближи, за да им препречи пътя, но жената в червеното палто застана пред него и Том я чу да казва: — Това са мои пътници. Тъкмо уговарях цената.