Филип Рийв - Смъртоносни машини

Тя го поведе по подвижното мостче в тясната, ухаеща на подправки гондола. Представляваше просто тесен, дървен цилиндър с палуба на носа и каютата на мис Фанг на кърмата и цял куп други малки кабини между тях. Том трябваше да се придвижва приведен, за да не си разбие главата в надвисналите отделения и опасно изглеждащите наръчи с кабели, които висяха от таблата с инструменти на покрива, но авиаторката се движеше с отработена лекота, мърморейки си на някакъв странен, чужд език, докато тя превключваше, дърпаше лостове и палеше мъждиви зелени електрически уреди, които изпълваха кабината с аквариумен блясък. Жената се разсмя, когато видя разтревожения поглед на Том.

— Това е Еърсперанто, официалният език на небето. Животът по птичите пътища е самотен и аз придобих навик да си говоря сама…

Тя дръпна и последния лост и из гондолата се разнесоха скърцането и въздишането на газовите клапи. Разнесе се остър звук, когато магнитните закотвящи скоби се освободиха, а радиото се оживи и замърмори:

— „Джени Ханивър“, говори Комисията на пристанище Стейнс. Нямате разрешение за заминаване.

Но „Джени Ханивър“ заминаваше въпреки това. Том почувства как стомахът му се преобръща, докато се издигаха в среднощното небе. Пролази до амбразурата и видя пазарният град да пропада под тях. После пред погледа му се появи Спийдуел и скоро цялото съцветие се разпростря под него като екран с макет на град в Музея.

— „Джени Ханивър“ — настояваше високо говорителят, — върнете се на котвеното си място веднага! Имаме искане от градския съвет на Спийдуел да оставите пасажерите си или те ще бъдат принудени да…

— Каква скука! — изчурулика мис Фанг, изключвайки радиото.

Сглобената ракетна батарея на покрива на градската зала на Спийдуел изригна свистящо ято ракети след тях. Три изсъскаха на безопасно разстояние, четвъртата експлодира до десния борд и накара гондолата да се разклати като махало, а петата мина дори още по-близо (Ана Фанг повдигна едната си вежда, докато Том и Хестър се свиха от страх, като уплашени зайчета), а после излязоха извън обхвата им. „Джени Ханивър“ се издигаше в студеното, чисто пространство на нощта, а Търговското обединение бе просто далечно петно светлина под облаците.

Тази нощ над Лондон валя дъжд, но до изгрев-слънце небето бе ясно и бледо като застинала вода, а пушекът от двигателите на града се издигаше право нагоре в безветрения въздух. Мокрите платформи светеха, посребрени от изгряващото слънце и всички знамена на Първи етаж висяха отпуснато и неподвижно на пилоните. Беше прекрасна пролетна сутрин — сутринта, на която се бе надявал Валънтайн и от която Катрин се страхуваше. Времето бе идеално за летене.

Въпреки че бе толкова рано, по периферията на Първи етаж се бяха струпали тълпи от хора, за да наблюдават как се издига елеваторът. Докато Генч возеше Катрин и баща й към въздушния кей, тя видя, че и Съркъл Парк е пълен с хора; по всичко личеше, че целият Хай Лондон се е стекъл, за да окуражи Валънтайн в неговия път. Никой от тях не знаеше къде отива той, разбира се, но докато Лондон набираше скорост на изток, фабриката за клюки в града работеше денонощно: всички бяха сигурни, че експедицията е свързана с някакъв огромен трофей, който кметът се надяваше да залови някъде в централната част на Ловния Район.

Бяха издигнати временни платформи за Съвета и Гилдиите и след като тя и Куче се сбогуваха с баща й сред шумящите силуети в хангара, Катрин отиде да заеме мястото си сред историците, притисната между Чъдли Помрой и доктор Аркънгарт. Навсякъде около нея се виждаше цветът на Лондон: тъмните черни роби на Гилдията на баща й и пурпурните одежди на Търговската Гилдия, мрачните навигатори с техните спретнати зелени туники и един ред Инженери, облечени в бял каучук и с качулки, поради което приличаха на някакъв вид нови гумички за триене. Дори Магнъс Кроум се бе изправил на крака по този повод, а старата служебна верижка на кмета висеше на тънкия му врат, блещукайки.

Катрин желаеше всички да си бяха останали вкъщи. Беше трудно да се сбогуваш с някого, когато си част от огромна скандираща тълпа, в която всички размахваха знаменца и пращаха въздушни целувки. Тя погали грапавата глава на Куче и му каза: — Виж, ето го татко, сега се изкачва по мостчето. След миг ще запалят двигателите.

— Надявам се само нищо да не се обърка — промърмори доктор Аркънгарт. — Човек чува какви ли не истории за тези въздушни кораби, които се взривяват без причина внезапно.