Филип Рийв - Смъртоносни машини

— Къде съм? — простена той.

— Не знаех, че някой може да каже това наистина — отвърна тя. — Мислех, че се случва само в книгите. „Къде съм?“ Колко интересно.

— Не, наистина — протестира Том, оглеждайки грубите стени и тясната метална врата. — Още ли сме в Спийдуел? Какво стана?

— Храната, естествено — отговори тя.

— Искаш да кажеш, че Рийлънд ни е упоил? Но защо? — Той стана и тръгна към вратата, прекосявайки стенещата платформа.

— Не си прави труда — предупреди го Хестър. — Заключена е. — Но той така или иначе опита да отвори. Беше права. След това той с мъка се понесе към една пукнатина в стената, за да надникне през нея. Оттатък видя тясна дървена алея, която блестеше като образ от телевизионен екран, когато сянката от един на колесниците на Спийдуел пробяга през нея. Отвъд това място профуча Отвъдната Страна, която изглеждаше много по-камениста и стръмна, в сравнение с последния път, когато я видя.

— От изгрева насам се движим в посока юг-югоизток — уморено обясни Хестър, преди той да е попитал. — Вероятно от по-отдавна, но и аз бях заспала.

— Къде ни водят?

— Откъде да знам?

Том се строполи и седна, опрял гръб във вибриращата стена.

— Значи това е положението — каза той. — Лондон сигурно е на стотици мили оттук! Вече никога няма да се прибера вкъщи!

Хестър не каза нищо. Лицето й беше бледо, поради което белезите изпъкваха по-силно от обичайното, а около ранения й крак в дюшемето се бе просмукала кръв.

Проточи се цял един час, после още един. От време на време по алеята отвън забързано минаваха хора, чиито силуети засенчваха оскъдните слънчеви лъчи. Водопроводните тръби клокочеха. Накрая Том чу звука от отключващ се катинар. Една ключалка, разположена ниско долу на вратата се отвори с щракане и вътре надникна едно лице.

— Добре ли са всички? — чу се откъм вратата.

— Добре? — изкрещя Том. — Естествено, че не сме добре! — Той запреплита крака към вратата. Отвън Рийланд стоеше на четири крака, клекнал, за да може да вижда през ключалката (за която Том имаше подозрения, че е просто отвор за котка). Зад него се виждаха обутите в ботуши крака на един от хората му, вероятно охрана. — Не сме ви сторили нищо лошо!

Старият кмет изглеждаше смутен.

— Така е, мило момче, но времената са тежки, нали разбираш, напоследък е адски трудно. Никак не е забавно да управляваш движещ се град. Трябва да взимаме всичко, до което се доберем. Затова взехме вас. Ще ви продадем като роби, разбираш ли? Това е положението. При Обединението ще има няколко робовладелски градове и ще ви продадем. Налага се да го направим. Нужни са ни резервни части за двигателите, ако искаме да сме крачка напред пред по-големите градове…

— Ще ни продадете? — Том бе чувал за градове, които използват роби за работа в машинните отделения, но това винаги му бе изглеждало като нещо далечно и екзотично, което никога не би го засегнало. — Трябва да настигна Лондон! Не можете да ме продадете!

— О, сигурен съм, че ще дадат добра цена за тебе — каза Рийланд, сякаш това беше нещо, за което Том трябваше да се радва. — Такова здраво и красиво момче. Ще се погрижим да отидеш при добър господар. Не съм сигурен за приятелката ти, разбира се: тя изглежда полумъртва и не е маслената картина, с която да започнем. Но може да ви продадем заедно: „купувате единия, а другия получавате безплатно“, нещо такова. — Той пъхна две дълбоки купи през отвора, кръгли метални купи, в които се хранеха кучетата. В едната имаше вода, а в другата още от синкавите водорасли. — Изяжте ги! — каза той жизнерадостно. — Искаме да изглеждате добре и нахранени за търга. До залез-слънце ще пристигнем при Обединението и на сутринта ще ви продадем.

— Но… — възпротиви се Том.

— Да, знам, и ужасно съжалявам, но какво мога да направя? — каза тъжно Рийланд. — Времената са тежки, както знаете.

Ключалката се заключи с трясък.

— Ами дискът ми? — извика Том. Отговор не последва. Той чу гласа на Рийланд в коридора отвън — говореше с охраната, след това — мълчание. Притисна дланите си една о друга и пийна малко вода, после занесе купата на Хестър. — Трябва да се измъкнем! — каза й той.

— Как?

Том огледа килията, в която се намираха. Нямаше да стане през вратата, която беше заключена и охранявана. Взря се във водопроводната система, докато не му се схвана врата, и макар че тръбите изглеждаха достатъчно големи, за да пропълзи човек през тях, той не виждаше как може да се влезе там, или дори да се стигне до тях. И без друго не си представяше, че би газил из онази гъста течност, каквато и да беше тя, която се чуваше да клокочи. Насочи вниманието си към стената, опипвайки поред дъските. Накрая откри една, която изглеждаше леко разхлабена и постепенно, докато работеше върху нея, тя започна да се разхлабва още повече.