Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

Кабинетът на Втората секретарка, изпълнен в същия стил и предназначен за обитателки от нежния пол, напомняше интериора на харем на мавритански принц.

Елъри огледа тази безвкусица от гипс и коприна и кимна с неприязън. Султанът на продукциите навярно се изтягаше върху обсипан с аметисти трон, пушеше златно наргиле и диктуваше на две хурии по бедрени препаски. Що се отнася до Алън Кларк, той постепенно губеше ентусиазма си, докато Куин ставаше все по-непристъпно горд.

— Господин Бучър ще ви приеме след малко, господин Куин — каза жално Втората секретарка. — Седнете, ако обичате.

— Вие — подхвърли Куин заядливо, — предполагам, сте Мадж!

— Да, сър.

— Ха — рече Куин. — С удоволствие ще седна. — И го направи.

Втората секретарка прехапа издадената си долна устна, сякаш едва се сдържаше да не избухне в плач.

— Може би е по-добре да наминем утре — прошепна агентът. — Ако смяташ да се заяждаш…

— Мога ли да ти напомня, Алън, че ти предложи да дойдем тук — каза Куин благо. — Аз наистина очаквам тази среща с най-жив интерес. Представям си го — пазарски торби под очите, одеяния, които някоя машинописка би избрала за Робърт Тейлър 4, с маникюристка от едната страна и евнух от другата…

— Друг път — рече Кларк и стана. Може би утре…

— Сядай, приятелю — каза Куин.

Кларк седна и затропали с нокти като измъчена костенурка. Отвори се врата. Той отново скочи, но напразно. Появи се един унил мъж — очевидно Първият секретар.

— Господин Бучър ще ви приеме веднага, господин Куин.

Куин се усмихна. Втората секретарка бе на път да припадне. Първият секретар пребледня, а Кларк изтри челото си.

— Много мило от негова страна — промърмори Куин. Той прекрачи във владенията на Първия секретар. — Ах, точно както си го представях. Обзаведено с възможно най-лошия вкус. Le Mauvais gout 5.

— Да, господин Куин — обади се Първият секретар. — Искам да кажа…

— Впрочем какъв е етикетът? Трябва ли човек да коленичи и да целуне царствената десница, или е достатъчен по̀ясен поклон?

— Шут в задника по̀ ще приляга, Kamerad — рече мрачен глас.

Куин се обърна. На вратата стоеше млад мъж, вдигнал ръце. Носеше мръсни панталони, сандали на бос крак и карирана риза, разкопчана на врата. Нещо повече, пушеше нащърбена глинена лула, която димеше гадно. Ръцете му бяха оцапани с мастило и не беше бръснал гъсто наболата си брада поне от три дни.

— Мислех… — започна Куин.

— Заслужил съм си шута — каза Детето Чудо. — Сега ли ще ме ритнеш, или първо ще поговорим?

Куин преглътна:

— Вие ли сте Бучър?

— Аз съм си виновен. Това е най-тъпият номер, който сме погаждали в Холивуд, а ако знаете само какви неща стават тук! — Той отривисто разтърси ръката на Елъри. — Здравей, Кларк. Ти ли си агентът на господин Куин?

— Да, господин Бучър — отвърна Кларк. — Да, сър.

— Влезте и двамата — каза Детето Чудо, като ги последва. — Не се стряскай от фалшивото великолепие на тази дупка, Куин. Наследих я. Строена е от стария Зигмунд в дните на големите безплатни банкети, когато той пилееше парите на акционерите като надничар в събота вечер. Хайде, влизайте.

Елъри едва не каза: „Да, сър“. Последва го.

Не беше честно! С острите си зелени очи, рижа коса, момчешка усмивка и небрежно облекло Бучър изглеждаше като обикновено човешко същество. Свети боже! От екстериора на сградата и от преддверието човек можеше да предположи, че кабинетът му ще е натруфен в псевдомавритански стил, с гоблени, дърворезби и скъпи инкрустации. Ала стените бяха облицовани с обикновен чам. Никакви завеси не спираха слънцето. Старо мисионерско бюро, носещо белези от обувки за голф и изгаряния от цигари, стоеше разхвърляно сред паство от дълбоки, почтени кресла. Бюрото тънеше в работен безпорядък — жълта хартия, нашарена с мастилени драскулки, глинен макет за декор на бална зала, стара пишеща машина с паянтова клавиатура, снимки, циклостили на сценарии, кутия от филм, а от чамовите рафтове по стените се ежеха книги, които май не служеха само за украса. До бюрото имаше малко барче, пълно с всякакви бутилки. То бе съвсем подръка — както се полага на един бар.

— Изхвърлих всички боклуци — рече Детето Чудо весело. — Ако бяхте видели какво представляваше кабинетът преди! Седнете, момчета. Ще пийнете ли нещо?

— Не е често — изстена Куин и се отпусна на един стол.

— Какво?

— Казва, че се нуждае от глътка въздух — рече припряно Алън Кларк.

— Нищо чудно, след подобно изживяване — каза младият мъж и разтвори всички прозорци. — Едно уиски. Куин? Ще ти помогне.