Елъри Куин - Четворка купа. Къща насред път

— Бил Ейнджъл, за бой си! — извика тя. — Какво те прихваща? Умът ли си загуби? Намери кога да се държиш като хлапе с първото си гадже!

— Нищо не разбираш, Ела! — Бил отпусна юмруци. — И двамата не разбирате. Това момиче не означава нищо за мен!

— Разправяй ги другиму!

— Тя ме заинтригува, защото открих, че премълчава нещо.

— О — рече Ела с по-друг тон. — И какво?

— Не знам. Но явно е нещо важно, защото обезумява от страх само при мисълта, че могат да я изправят пред съда като свидетел… — Той отпусна юмруците си и веднага пак ги стисна. — Аз обаче точно това ще направя. За глупак ли ме мисли? — И той се загледа с присвити очи подир бягащата фигура. — Ще й покажа кой е глупак. Тя ми е необходима. Необходима е на клетата Люси. Госпожица Гимбъл е толкова важна за нас, че ще я призова накрая.

— Бил, съкровище, сякаш слушам Цицерон! Браво, господин защитник. Това изявление за печата ли е?

— Официално не — рече мрачно Бил, — но може да се намекне, че така се говори. Полинджър не може да ми попречи. Пратил съм й призовка.

— Смятайте, ме мълвата вече е тръгнала, ваша милост. Довиждане, съкровище! — Ела щракна с пръсти и хукна подир изчезналата двойка.

— Бил — рече Елъри. Бил седна, отбягвайки погледа му. — Мисля, че знам какво ти струва това решение.

— Какво ми струва ли? Защо трябва да ми струва нещо? Простото се радвам на тази възможност заради Люси. Ама и вие сте ужасни! Какво ми струвало!

— И аз също, Бил — рече благо Елъри, — как иначе. И аз се радвам. И то по много причини — добави замислено той.

Когато съдебните заседатели се оттеглиха след указанията на съдията Менандър, мненията на познавачите се разделиха. Мнозина смятаха, че скоро ще бъде издадена оправдателна присъда. Други предричаха дълго заседание, завършващо с разногласие. Само шепа хора предвиждаха, че ще признаят Люси за виновна.

Люси наистина се бе оказала слаб свидетел. Още от началото тя бе нервна, непоследователна, уплашена. Докато Бил водеше разпита, беше сравнително спокойна, отговаряше с готовност, дори леко се усмихваше от време на време. Добронамерените му въпроси й помогнаха да опише съвместния си живот с човека, когото бе познавала като Джоузеф Уилсън, добрината му към нея, любовта им: подробно разказа за запознанството им, ухажването, за сватбата, за тяхното ежедневие.

Постепенно Бил я доведе до дните преди престъплението. Тя разказа как са обсъдили покупката на някакъв подарък за рождения ден на Бил, как Уилсън обещал да купи нещо от „Уонамейкър“ в петък, деня преди смъртта си, как донесъл писалищния комплект вкъщи вечерта, как го развивала и разглеждала, как той взел със себе си подаръка на тръгване в събота сутринта и обещал да се отбие и да го поднесе на Бил още същия ден… Разпитът й трая ден и половина и когато Бил приключи, тя бе обяснила всичко и бе отрекла всички твърдения на обвинението. Тогава Полинджър се хвърли в атака.

Той не бе човек, а свирепо жестикулираща жива въпросителна и притежаваше изключителното умение да намеква и внушава само с интонацията си. Нападна я с ненадмината злост. Подигра се на уверенията й, че говори истината. Направи за смях твърдението й, че никога не е знаела, нито подозирала истинската самоличност на съпруга си. Никой нямало да повярва, изтъкна той, че една жена може да живее с един мъж повече от десет години, без да научи всичко за него (особено след като той „подозрително“ често е отсъствувал от дома си). Кръстосаният му разпит бе безмилостен. Бил непрестанно ставаше да възразява.

По едно време Полинджър изръмжа:

— Госпожо Уилсън, до днес сто пъти имахте възможност да дадете показания… нали така?

— Да…

— Защо тогава не разказахте навреме как отпечатъците ви са се озовали върху ножа за хартия? Отговорете ми!

— Аз… аз… никой не ме пита.

— Но вие знаехте, че по ножа има ваши отпечатъци, нали?

— Не смятах, че…

— Но разбирате, нали, колко лошо впечатление правите, като изведнъж измъквате това нескопосно обяснение от торбата с лъжите точно когато виждате колко мрачно бъдеще ви очаква и след като сте имали възможност да го обсъдите с адвоката си?

След яростните възражения на Бил въпросът отпадна от протокола, но ударът бе нанесен. Съдебните заседатели се намръщиха. Люси кършеше ръце.

— Вие също така заявихте — продължи безмилостно Полинджър, — че съпругът ви обещал да се отбие сутринта покрай кантората на брат ви и да му връчи подаръка, нали така?

— Да. Да.