Хауърд Джейкъбсън - Въпросът на Финклер

— Всъщност аз не съм импотентен — продължи той, — макар да си спомням едно време, когато бях. Малки беше виновна. Казвал ли съм ти, че тя се беше срещала с Хоровиц?

Треслъв се чудеше какво предстои да чуе.

— Не си — отвърна предпазливо, за да не излезе, че подканя Либор да продължи.

— Така беше. Дори два пъти. Веднъж в Лондон и веднъж в Ню Йорк. В Карнеги Хол. Той я поканил зад кулисите. Наричаше го Маестро. „Благодаря ви, Маестро“, му казала тя, а той й целунал ръка. Собствените му ръце, разказваше после, били леденостудени. Винаги съм ревнувал заради това.

— Заради ледените му ръце?

— Не, заради това, че го наричаше Маестро. Странно, не намираш ли?

Треслъв помисли.

— Не, не намирам — отвърна. — Човек не иска жената, която обича, да нарича други мъже Маестро.

— Но защо не? Той си беше маестро. Интересно. Не ми е бил съперник или нещо подобно. Аз не съм маестро. Но три месеца след това не можех да го правя. Не можех да го вдигна. Да посрещна предизвикателството.

— Да, това е странно — каза Треслъв.

Понякога дори възрастен и достопочтен финклер като Либор можеше да го накара да се почувства като бенедиктински монах.

— Силата на словото — продължаваше Либор. — Маестро. Тя му казва Маестро и хоп, аз оставам все едно без чеп. Но слушай, искаш ли да излезем да хапнем някъде довечера?

Два пъти за една седмица! Не беше далече времето, когато не се виждаха и по два пъти в годината. И дори сега, когато вдовството му ги бе свързало отново, надали се виждаха по два пъти в месеца. Толкова ли зле бяха нещата при Либор?

— Не мога — каза Треслъв. Не намираше сили да каже на приятеля си истината — че причината да не може да отиде е, че е с насинено око, може би счупен нос и все още едва се държи на краката си. — Имам неща за вършене.

— Какви неща? — когато наближаваш деветдесетте, ти е позволено да задаваш такива въпроси.

— Неща , Либор.

— Познавам те. Ти никога не казваш „неща“, ако наистина имаш неща за вършене. Винаги ги назоваваш по име. Нещо се е случило.

— Прав си. Нямам неща за вършене. Това е, което се е случило.

— Тогава да вървим да ядем.

— Не мога да го направя, Либор. Съжалявам. Имам нужда да бъда сам.

Намекът беше за заглавието на едно от най-известните книги на Либор за света на шоубизнеса. Неофициална биография на Грета Гарбо, с която според слуховете навремето Либор бе имал връзка.

— С Гарбо? — бе възкликнал той, когато веднъж Треслъв го попита дали е вярно. — Невъзможно. Тя беше прехвърлила шейсетте, когато я срещнах. И имаше вид на германка.

— Е, и?

— Шейсет ми идваха малко в повече. И досега ми идват в повече.

— Нямах предвид това, а какво, като е имала вид на германка.

— Джулиан, аз се вгледах дълбоко в очите й. Така, както сега се вглеждам в твоите. Повярвай ми, това бяха очи на тевтонец. Сякаш гледах замръзналата пустош на севера.

— Либор, и ти не идваш от особено топло място.

— В Прага е горещо. Само паважът и Вълтава са студени.

— Дори и така да е, не виждам къде е бил проблемът. Все пак — Грета Гарбо!

— Единственият проблем щеше да бъде, ако си бях помислил за връзка с нея. Или тя с мен.

— Не можеш дори да си помислиш да имаш връзка с жена, която прилича на германка?

— Мога да си го помисля. Не мога да го направя.

— Дори и с Марлене Дитрих?

— Най-малко пък с нея.

— Защо не?

Либор се поколеба, вглеждайки се в лицето на стария си ученик.

— Някои неща не се правят — отвърна той. — И освен това тогава бях влюбен в Малки.

Треслъв бе отбелязал това в ума си. Някои неща не се правят. Щеше ли някога да стигне до дъното на нещата, които финклерите правеха, или не правеха? Такава безпардонност в разговора в един момент, а такава деликатност в етно-еротичните тънкости в следващия.

Но сега в телефонния им разговор Либор пренебрегна намека.

— Един ден, когато няма да имаш друг избор, Джулиан, ще съжаляваш, че си имал нужда да оставаш сам.

— Аз и сега съжалявам.

— Тогава излез да се забавляваме. Ако не си ти, ще трябва да е пак някой, който ще ме пита за зодията.

— Либор, аз също се интересувам от зодията ти. Само не и тази вечер.

Той се почувства виновен. Не бива да се отблъсква отчаянието на един самотен и импотентен стар човек.

Но сега трябваше да цери собствената си импотентност.

Финклер, който не сънуваше, имаше сън.

Той сънуваше, че удря баща си в корема.

Майка му крещеше да престане. Но баща му само се смееше и викаше: „По-силно!“