Хауърд Джейкъбсън - Въпросът на Финклер

Кой знаеше каква е истината?

Либор разказваше как Мерилин Монро, отчаяно нуждаеща се от смях, но пословично чужда на международните времеви пояси — в историите на Либор всички красиви жени никога не знаеха колко е часът — имала навика да му звъни посред нощ. Малки винаги вдигала телефона. Той бил от нейната страна на леглото. „Мерилин те търси“, будела съпруга си тя с отегчен, сънен глас. Пак онази досадница Мерилин.

Тя никога не се усъмнявала във верността му, защото била напълно сигурна в нея. Дали тогава тази вярност — вярност без болки или лишения, както твърдеше Либор, вярност, изпълнена до ръба с чувствено удоволствие — не обясняваше неговата свобода от угризения? Когато Финклер мислеше за жена си, вината беше неговото средство, а вина съществуваше само в миналото. Освободен от вина, при положение че казваше истината, Либор бе способен да скърби над бъдещето, което Малки, макар и на преклонна възраст, не бе имала. На всяка възраст има бъдеще, което не си имал. Животът никога не стига, когато си щастлив, това бе отговорът. Блаженството никога не е толкова много, че да не можеш да поемеш още малко. Тъга спрямо тъга, Финклер не можеше да каже коя е по-ценна, ако тъгата можеше да се оценява — да бъдеш лишен от допълнителното щастие, което си щял да получиш, или изобщо никога да не си го имал. Но изглеждаше по-добре да си Либор.

И може би причината беше, че е по-добре да си бил женен за Малки. Финклер се опита да пропъди тази мисъл, но не успя — за да се породи вярност, са нужни двама, а макар да не би стигнал дотам да каже, че Тайлър е била недостойна за неговата, то тя положително не го бе улеснила. Дали затова не се чувстваше ограбен от бъдещ живот с нея? Защото не беше сигурен, че изобщо е можел да очаква такъв? И чия грешка бе това?

— Питал ли си се някога — каза замислено той, докато се хранеха, — дали правиш нещата правилно?

— В скърбенето ли?

— Не. Всъщност да, но не само в скърбенето. Във всичко. Запитвал ли си се сутрин, когато се събудиш, дали живееш живота си по най-добрия възможен начин? Не в морален смисъл. Или не само в морален смисъл. Дали си изцедил максималното от всяка своя възможност.

— Изненадвам се, че тъкмо ти ми задаваш този въпрос — отговори Либор. — Помня, че в училище беше добър ученик, вярно. Но има много добри ученици и аз никога нямаше да предположа, че ще постигнеш онова, което постигна.

— Искаш да ми кажеш, че с малко съм постигнал много.

— Не, не, нищо подобно. Но в моите очи си се реализирал в по-голяма степен от повечето хора. Погледни се, та ти си известно име.

Финклер, поласкан, махна с ръка на комплимента. Кой го беше грижа за известното име? Руменината на задоволство по бузите му може би изобщо не беше задоволство, а просто смущение. Известно име — за Бога. Известно име! Колко ли хора, запита се той, го назоваваха по име в момента? На колко хора трябваше да е известен, за да бъде известно име?

— Само се замисли за Джулиан — продължи Либор — и за това колко ли разочароващ му изглежда неговият живот.

Финклер направи каквото му бяха казали и се замисли. Двете алени петна на бузите му, досега с размерите на монета, нараснаха до две пламтящи слънца.

— Да, Джулиан. Но той винаги е изчаквал, нали? А аз никога не чаках нищо. Аз вземах. Притежавах еврейското у себе си. Както и ти. Трябваше да успея бързо, докато имах време. Но това само означава, че вече съм направил каквото съм могъл, докато Джулиан — неговото време може би тепърва предстои.

— И това те плаши?

— Как да ме плаши?

— Плаши те мисълта, че може да те задмине накрая. Все пак бяхте близки приятели. Близките приятели никога не превъзмогват ужаса си, че може да ги бият на финалната права. При приятелите нищо не свършва, докато не е свършило.

— А ти от кого се боиш, че може да те задмине, Либор?

— О, при мен наистина е свършило. Моите съперници отдавна са мъртви.

— Е, засега не може да се каже, че Джулиан ми диша във врата, нали?

Либор го измери с поглед, подобно на стар червеноок гарван, който оглежда нещо, в което лесно може забие клюна си.

— Имаш предвид, че за момента няма особени шансове да стане известно име ли? Вярно. Но съществуват и други мерки за успеха.

— Естествено, не се и съмнявам. — Той замлъкна, обмисляйки думите на Либор. Други мерки, други мерки… Но нищо не му идваше наум.

Либор се зачуди дали не е отишъл прекалено далеч. Спомни си колко докачлив беше на тема успех на възрастта на Финклер. Затова реши да смени темата, въртейки отново в ръце пръчиците, които Финклер бе купил на жена си.