Хауърд Джейкъбсън - Въпросът на Финклер

— Los the boy allein — казваше на жена си той. Което на завален идиш означаваше „Остави момчето на мира“.

В реалния живот, когато баща му говореше на завален идиш, Финклер му обръщаше гръб. Защо собственият му баща, образован в английски университет и обичайно кротък и разбран човек, с култура и непоклатими религиозни убеждения, трябваше да се прави на маймуна в своя магазин, размахвайки ръце и крещейки на някакъв селски диалект, Финклер не можеше да проумее. Другите хора харесваха баща му заради тези представления на еврейска възбудимост, но не и Финклер. Той трябваше да си излезе.

Но в съня си не излизаше. В съня си събираше всичките си сили и забиваше юмрук след юмрук в корема на баща си.

Това, което го събуди, бе, че стомахът на баща му се отвори. Когато Финклер видя рака да плува към него сред море от кръв, той не можеше да продължи да сънува повече.

Той също се учуди, когато Либор му позвъни. Подобно на Треслъв, и той се обезпокои, че Либор се нуждае от компания за втори път през същата седмица. Но се показа по-сговорчив от приятеля си. Може би защото и той самият имаше нужда от компания за втори път през същата седмица.

— Заповядай при мен — каза той. — Ще викна нещо китайско.

— Вече умееш да викаш на китайски?

— Голям зевзек си, Либор. Ще те чакам в осем.

— Сигурен ли си, че ти се занимава с мен?

— Аз съм философ. Не съм сигурен в нищо. Но ела, само недей да водиш синедриона със себе си.

Синедрионът беше съдебният съвет на древен Израел. Финклер не беше в настроение за израйелски разговори. Не и с Либор.

— Ще се държа прилично, обещавам — каза Либор. — При условие че никой от твоите нацистки приятели няма да се спотайва наоколо, за да ми открадне пилето с кашу. Помниш, че обичам пиле с кашу.

— Аз нямам нацистки приятели, Либор.

— Както и да ги наричаш там.

Финклер въздъхна.

— Ще бъдем само двамата. Заповядай в осем. Ще поръчам пиле с ананас и фъстъци.

— Кашу.

— Все едно.

Той сервира два прибора, като постави до всеки по чифт антични кокалени пръчици за хранене. Един от последните му подаръци за жена му, така и неизползвани до днес. Беше рисковано, но реши да рискува.

— Прекрасни са — отбеляза Либор с нежност, като вдовец на вдовец.

— Трябваше или да се разделя с тях, което не бих могъл да понеса, или да ги използвам. Няма смисъл да си събирам мавзолей от неупотребявани неща. Тайлър би казала да се използват.

— С роклите е по-сложно — каза Либор.

Финклер се засмя с невесел смях.

— Какво има в една рокля, която жената така и не е обличала? — попита Либор. — Човек би казал, че роклите, които още носят спомена за формите и топлината й, които ухаят на парфюма й, ще са онези, които не се осмеляваш да докоснеш. Но неносените са по-трудни.

— Не е ли очевидно? — отвърна Финклер. — Когато погледнеш една рокля, която Малки никога не е носила, е все едно, че виждаш самата нея още жива, защото е предстояло да я облече.

Либор не изглеждаше убеден.

— Това ми се струва като гледане в минало време.

— Ние имаме право да гледаме в минало време.

— О, знам. Аз не правя нищо друго. Откакто Малки си отиде, имам чувството, че главата ми е обърната назад. Имах предвид, че твоето обяснение за тъгата на неупотребяваните неща ми звучи като гледане в минало време. Когато аз видя една неносена рокля, а Малки има толкова много — пазени за специални случаи, които така и не са настъпили, някои дори все още с етикетите, сякаш и досега може да реши да ги върне обратно в магазина — аз виждам бъдещото време, което й е било откраднато. Гледам напред към живота, който не е имала, към тази Малки, която не е успяла да бъде, а не към онази Малки, която е била.

Финклер слушаше. Малки бе починала на осемдесетгодишна възраст. Колко още живот можеше Либор да си представи за нея? Тайлър не успя да навърши и петдесет. Защо тогава той не можеше да почувства онова, което чувстваше Либор? Макар да бе убеден, че е надарен с независтлива природа — в крайна сметка, вземайки всичко предвид, за какво имаше да завижда? — той все пак завиждаше, не заради по-дългия живот, на който се бе радвала Малки, а заради обхвата на мъката на Либор. Той не можеше, подобно на него, да запрати своята напред в бъдещето. Не му липсваше неизживяната Тайлър, а само онази, която бе съществувала.

Той претегли своята стойност като съпруг спрямо тази на по-стария мъж. През смях, наистина, но също и насериозно, Либор винаги бе твърдял, че е перфектният съпруг, отказвал постелите на някои от най-красивите жени в Холивуд. „Виждате ли, те ме искаха не защото съм хубав, а защото ги карах да се смеят. Колкото по-красива е една жена, толкова повече има нужда да се смее. Ето защо еврейските мъже винаги са се справяли толкова добре. Но за мен не беше трудно да се удържа. Защото имах Малки, която беше по-красива от всички тях. И която караше мен да се смея .“