Хауърд Джейкъбсън - Въпросът на Финклер

Беше му забавно да й бъде мебел. „Можеш да ми отваряш чекмеджетата когато си поискаш“, отвръщаше той. А тя се смееше и го буташе с ръкава си. Към края си говореха мръсотии един на друг. Това беше тяхната защита срещу патетиката.

— Съжалявам — каза той на момичето, сгъвайки салфетката си. — Това не е честно спрямо теб.

Повика с ръка келнера и едва тогава се сети за маниерите си.

— Искаш ли някакъв десерт, Емили? — я попита. Беше благодарен, че е запомнил името й.

Тя поклати глава.

Той плати сметката.

Когато се разделиха, тя бе толкова облекчена, колкото и той.

— Имам нужда от компания, но ми струва прекалено много усилия да я получа — каза той на Треслъв по телефона.

Беше минала една седмица, откакто бяха вечеряли заедно. Треслъв не му каза за нападението. Защо да го притеснява излишно? Да го кара да се бои от собствения си квартал?

Не че Либор бе онзи, който имаше нужда от защита. Треслъв се дивеше на неговия кураж — да се издокара, да отиде на среща, да води небрежен разговор. Той си го представи в неговото облекло ала Дейвид Найвън 29 29 Известен британски актьор (1910-1983) — Б.пр. , със снежнобяло поло под син блейзър с метални копчета. Повечето мъже на възрастта на Либор носеха сака от туид с цвят на повръщано и панталони, които им стигаха до глезените. Това винаги бе забавлявало и озадачавало Треслъв. От една страна, на стари години хората се смаляват, а от друга — точно на тази възраст панталоните им окъсяват. Иди го обясни.

Но не и при Либор. Или поне не при този Либор, който се обличаше за среща с приятел или с жена. Тогава той все още беше старото средноевропейско конте. Само по телефона възрастта му личеше. Слушалката като че ли филтрираше всичко, което не бе самият глас — духовитостта, перченето, танцуващите ръце. Единственото, което оставаше, бе съсухреният като хартия ларинкс. Когато говореше с него по телефона, Треслъв нарочно си го представяше елегантен и спретнат, но въпреки това звукът на гласа му го потискаше. Сякаш слушаше да говори мъртвец.

— Обзалагам се, че не е било чак толкова зле, колкото го изкарваш — каза той.

— Не беше там да видиш. На всичкото отгоре не беше и прилично.

— Защо, какво си направил?

— Имам предвид, не беше редно.

— Защо, какво си направил?

— Искам да кажа, че не беше редно да се съгласявам да се срещна с нея. Отидох под фалшив предлог. Аз не искам да бъда с друга жена. Не мога да погледна друга жена, без да направя сравнение.

Докато Малки беше жива, Либор носеше снимката й в портфейла си. Сега, когато си бе отишла, я имаше на мобилния си телефон. Макар рядко да го използваше по предназначение — беше му трудно да борави с клавиатурата — той поглеждаше образа й стотици пъти на ден, отваряйки и затваряйки капака по средата на някой разговор. Един дарен от технологията призрак, който беше винаги с него. Или, по-точно, дарен от Финклер, тъй като той беше онзи, който му го сложи на екрана.

Либор бе показвал образа на Треслъв. Това беше Малки не в залеза на живота й, а в началото на познанството й с Либор. Очите й бяха усмихнати и дяволити, преценяващи, обожаващи и леко неясни, сякаш гледащи през мъгла — освен ако това не бе мъглата, забулила погледа на самия Треслъв.

Треслъв си представи как Либор отваря телефона си и поглежда Малки под масата, докато обектът на срещата му го разпитва за зодията и любимата му група.

— Обзалагам се, че момичето си е прекарало чудесно с теб — каза той.

— Повярвай ми, не е така. Дори й изпратих цветя за извинение.

— Либор, това само ще я накара да мисли, че искаш да продължите.

— Ама и вие, англичаните, сте едни! Видите едно цвете и вече си мислите, че ви предлагат женитба. Няма да си помисли така, уверявам те. Приложих и собственоръчна бележка.

— Да не си бил груб!

— Разбира се, че не. Само исках да види колко неуверен е почеркът ми.

— Може да го е приела като доказателство, че те е възбудила.

— Няма начин. Казах й, че съм импотентен.

— Трябваше ли да стигаш до такива интимности?

— Това беше именно за да предотвратя интимностите. Не съм казал, че тя ме е направила импотентен.

Треслъв се смущаваше от приказките за потентността. И не само защото неотдавна бе лишен от мъжеството си от една жена. Той не беше възпитан, както финклерските мъже очевидно бяха, да обсъжда неща от сексуално естество с някой, с когото не прави секс.

— Както и да е — каза той.

Но Либор не долови смущението му.