Хауърд Джейкъбсън - Въпросът на Финклер

След като заплаши да се барикадира в къщата заедно със семейството си и да застреля всеки, който се опита да ги изкара оттам — дори това да са негови събрята-евреи; събратята-евреи не изхвърляха своите сънародници от свещената земя, — Майер Абрамски прочете за себе си във вестниците. Според писанията той се бе поддал на обсаден манталитет. Обсаден манталитет! Какво друго очакваха? Не само Майер Абрамски бе този, който се намираше под обсада, а целият еврейски народ.

Той така и не изпълни заканата си да застреля еврейските войници, които щяха да го изкарат от дома му. Вместо това се качи на един автобус и застреля цяло арабско семейство. Майка, баща и бебе. Един, два, три куршума. Една, две, три жертви. Тъй бе рекъл Господ.

Не бе известно дали Либор е прочел за инцидента и се е повлиял от него. Но не изглеждаше твърде вероятно. Либор не бе чел вестници от седмици.

Не бе известно и дали си е купил вестник, който да чете във влака до Ийстбърн. Ако го бе направил, положително е щял да види снимките на Майер Абрамски на първата страница. Но дотогава Либор вече е бил взел своето решение. Защо иначе е щял да се качва на влака за Ийстбърн?

Във влака той седеше срещу сина на Треслъв Алфредо, без някой от двамата да познава другия. Това се разбра едва по-късно, като накара Треслъв да разгъне една невероятна верига от причинно-следствени връзки, в края на която откри своята вина. Ако той бе по-добър баща и не се бе отчуждил от Алфредо, сигурно щеше да го покани на вечеря у Хефзиба, където той щеше да се запознае с Либор, а ако познаваше Либор, щеше да го забележи във влака, а тогава…

С една дума, за всичко бе виновен Треслъв.

Алфредо пътуваше към Ийстбърн, облечен в смокинга си и с багаж за една нощувка. Щеше да свири „Честит рожден ден“ и други подобни по желание на публиката в най-добрия хотел в Ийстбърн същата вечер.

Беше му се сторило, че старецът срещу него изглежда някак жълт. По-късно каза, че му се е видял към стогодишен. Алфредо не си падаше много по старци. Тези неща вероятно започваха от бащите, а той не харесваше своя баща. В отговор на въпроса дали мъжът е изглеждал потиснат, или угрижен, той отново каза, че му се е видял към стогодишен — как иначе можеш да изглеждаш на тази възраст, ако не потиснат и угрижен? Не беше разговарял с него, освен колкото да му предложи ментов бонбон, който старецът бе отказал, и да го попита закъде пътува.

— Ийстбърн — бе отвърнал мъжът.

Да, очевидно, че за Ийстбърн, но къде по-точно? При роднини, в някой хотел? (Алфредо се надяваше да не е в хотела, където щеше да свири, защото клиентелата там и бездруго изобилстваше от старци.)

— Никъде — беше отговорът.

Либор бе малко по-конкретен в своя разговор с таксиметровия шофьор на пристигане в Ийстбърн.

— Бичи ’Ед — каза той.

— Вероятно имате предвид Бийчи Хед? — поправи го шофьорът.

— Нали това казах току-що — сопна се Либор. — Бичи Ед!

— Искате ли да ви оставя на някое определено място? Ресторанта, площадката за разглеждане…?

— Бичи ’Ед.

Шофьорът, който също имаше баща и знаеше как старите хора стават раздразнителни с възрастта, му обясни, че може да го изчака, ако желае. Или да дойде да го вземе по-късно, ако Либор му се обади.

— Има също и автобус — добави той. — Номер 12а.

— Не ми е необходим — отвърна Либор.

— Е, в случай че ви потрябвам — настоя шофьорът, като му подаде визитката си.

Либор я пъхна в джоба си, без да я погледне.

В застлания с каменни плочи ресторант той седна на малка кръгла масичка с изглед към морето и си поръча уиски. Стори му се, че масичката е същата, на която бяха седели с Малки в деня, когато много отдавна бяха идвали тук, за да тестват взаимно смелостта си, но беше възможно и да греши. Не че имаше значение. Гледката бе същата, брегът се извиваше шеметно на запад, суров и древен, а морето беше безцветно, като се изключи една тънка сребърна ивица на хоризонта.

Той изпи още едно уиски, после излезе от заведението и се заизкачва бавно по варовиковите хълмове, прегънат надве като дърветата и храстите, растящи по тях. Без слънчеви лъчи, които да го огряват, отвесният бряг изглеждаше зацапан като грамада от мръснобели скали, пропадаща в морето.

„Ще се иска доста кураж, за да го направиш“, си спомни, че бе казал на Малки навремето.

Малки бе замълчала, обмисляйки думите му. „Най-добре ще е по тъмно“, бе казала накрая, докато се връщаха обратно, хванати за ръце. „Бих изчакала да се стъмни и просто бих тръгнала напред.“