Хауърд Джейкъбсън - Въпросът на Финклер

Измамата умее да се разпростира. Възможно бе Треслъв да е омърсил не само романтиката на тяхното приятелство, а и всякаква представа за романтика въобще. След като една съкровена илюзия си отиде, кое ще спре следващата да тръгне подпре й? Дали грехът на Треслъв и Тайлър не бе отровил всичко? Разбира се, сама по себе си постъпката им нямаше как да убие Либор. Но можеше ли някой да твърди, че не е отслабила решимостта му да живее?

Треслъв с радост щеше да сподели всичко това с Хефзиба и да моли за опрощение в нейните прегръдки, но за целта трябваше първо да й разкаже за Тайлър, а това бе нещо, което не можеше да стори.

Тя самата беше достатъчно зле. Макар Либор да бе този, който ги беше събрал с Треслъв, Треслъв на свой ред бе направил Либор по-важен за нея, отколкото преди. Между двама им винаги бе съществувала привързаност, но пра-пра-племенниците рядко са твърде близки със своите пра-пра-вуйчовци. И все пак, откакто бяха заедно с Треслъв, тази стара, донякъде формална топлота, бе прераснала в обич, дотам, че за нея той сякаш винаги беше някъде наблизо, напомняйки й за леля й Малки и превръщайки любовта й към Треслъв в почти семейна връзка. Тя също се укоряваше, че е позволила на други грижи да обсебят вниманието й, когато е трябвало да държи Либор под око.

Но тези други грижи не я оставяха намира. Убийството на арабското семейство в автобуса бе непоносимо събитие. Всички, които познаваше, бяха ужасени. Ужасени от името на арабите. Ужасени за тях. Но да, ужасени също така и в очакване на последствията. Навсякъде, независимо от начина, по който се обясняваше историята на ционизма, евреите се рисуваха като кръвожадни чудовища — било кръвожадни поначало, като завоеватели на чужди земи, или кръвожадни впоследствие, като резултат от събития, превърнали ги малко по малко в непознаващи милост същества. И все пак никой евреин не приветстваше смъртта на това арабско семейство нито по улиците, нито в уединението на дома си; еврейските жени не се събираха край кладенците, за да ликуват с възторжени викове, нито еврейските мъже танцуваха в синагогите, изразявайки своята признателност към Всевишния. Не убивай. Те можеха да разправят каквото си искат, всички тези клеветници и сеятели на омраза, заклеймяващи евреите като расисти и насилници, но тази заповед бе запечатана в сърцата на евреите.

А на еврейските войници?

Е, Майер Абрамски не беше еврейски войник. Той по никакъв начин не объркваше моралните й понятия. Тя съжаляваше единствено, че е бил пребит с камъни. Би предпочела да го види съден от евреи и намерен хиляда пъти за виновен. Той не е един от нас.

И едва след това пребит с камъни от онези, чийто морален облик бе очернил.

Разбира се, след време щяха да вдигнат паметник в негова чест. Заселниците също се нуждаеха от своите герои. Кои бяха тези хора? Откъде се бяха взели изведнъж? Те бяха чужди на образованието и възпитанието й. Нямаха нищо общо с еврейското, което тя познаваше. Бяха рожби на всеобщото безумие, от същата порода като атентаторите-самоубийци и като всички останали вещатели на Края на дните и поклонници на смъртта и апокалипсиса, а не деца на Авраам, чието име позоряха. Но как да кажеш това на онези, които наново се стичаха по лондонските улици и площади, готови със своите плакати и лозунги, сякаш смисълът на живота им се състоеше в призоваване към насилие срещу единствената страна в света, където мнозинството от населението беше еврейско, и които бяха разочаровани от всеки нов ден, който не им поднасяше основания да го правят.

Всичко беше започнало отначало. Електронната й поща преливаше от съобщения, в които се говореше за хули и заплахи. Един от прозорците на музея беше строшен с тухла. Шейсетгодишен ортодоксален евреин бе пребит на автобусна спирка в Темпъл Форчън 133 133 Район в Лондон, известен като място за пазаруване, а също и с еврейското си гробище, където са погребани голям брой известни личности. — Б.пр. . По стените на синагогите пак бяха започнали да се появяват графити, изобразяващи звездата на Давид, зачеркната със свастика. Интернет вреше и кипеше от лудост. Тя не можеше да понесе да разгърне вестник.

Случваше ли се нещо, или не?

Междувременно предстоеше медицинска експертиза за смъртта на Либор. И оставаха куп неотговорени въпроси в сърцата на онези, които го бяха обичали.

Тя имаше своята версия. Версията й беше, че Либор е отишъл да се разходи по здрач — самотна, меланхолична разходка, без съмнение, но все пак просто разходка — и е паднал. Случва се хората да падат. Не всичко е преднамерено.