Хауърд Джейкъбсън - Въпросът на Финклер

Той подмина малката купчина камъни, изглеждаща така, сякаш е била издигната от Исак или от Яков, с табелката с гравиран върху нея Псалм 93. Господ, Който е на високо, Е по-силен от гласовете на големи води, От силните морски вълни.

Стори му се, че безразборно забитите дървени кръстове са по-малко, отколкото ги помнеше. Положително трябваше да има повече. Освен ако, след подобаващ срок от време, не ги махаха. Какво беше подобаващ срок от време?

Но, от друга страна, имаше и един букет цветя, привързан за телената ограда. Купен от „Маркс и Спенсър“ 132 132 Верига магазини, специализирани основно в продажбата на облекло и луксозни хранителни продукти. — Б.пр. , все още с етикетчето с цената. 4,99 паунда. Не са се охарчили много, мина му през ума.

Мястото не беше безлюдно. От един автобус слезе голяма група пенсионери. Хора разхождаха кучетата си и пускаха хвърчила. Надничаха над перилата. Потръпваха. Една разхождаща се двойка го поздрави. Беше много тихо, гласовете се носеха над ръба на пропастта. Той чу блеене на овца. „Беее“. Освен ако не беше чайка. И си спомни за дома.

Нямаше доказателства в подкрепа на чудатото убеждение на Малки, че на любимия й съпруг ще е нужно невъобразимо много време, за да стигне до долу. Въпреки нейната увереност, че се е омъжила за изключителен мъж, той не полетя, нито се понесе над водата. Падна като камък, както и всеки друг.

Майката на Алфредо бе тази, от която Треслъв научи, че Алфредо е седял срещу Либор във влака за Ийстбърн. Алфредо видя снимката на Либор в новините по местния телевизионен канал — журналист-ветеран среща смъртта си при третото самоубийство на Бийчи Хед за изминалия месец — и разпозна стогодишния старец, с когото бе разговарял във влака. Той спомена за това на майка си, която пък си направи труда да се свърже с Треслъв, когато на свой ред прочете името на починалия мъж във вестника и разпозна в него приятеля на бащата на своя син.

— Странно съвпадение — каза тя със същия глас от БиБиСи, с който навремето бе разгръщала купища от бликащи идеи и тровила живота на Треслъв.

— В какъв смисъл странно?

— В този, че Алфредо и твоят приятел са били в един и същи влак.

— Това е съвпадение, да. Кое го прави странно?

— Че двама души от твоето минало са се оказали заедно.

— Либор не е от моето минало.

— Всички са от твоето минало, Джулиан. Това е мястото, където ти държиш хората.

— Майната ти — каза й Треслъв и затвори телефона.

Това не бе начинът, по който научи за смъртта на Либор. В противен случай и сам не знаеше какво насилие би извършил над Алфредо и Джозефин. Той не желаеше да чува имената им в едно и също изречение с това на Либор, не искаше дори да мисли, че са живели в един живот с него. Младият глупак е трябвало да забележи, че нещо не е наред, трябвало е да въвлече стареца в разговор, трябвало е да съобщи на някого. Това не беше какъв да е влак. Беше близко до ума да оглеждаш добре хората, пътуващи сами за Ийстбърн, защото имаше кажи-речи само една причина, поради която сам човек да реши да ходи там.

Същото изпитваше и по отношение на таксиметровия шофьор. Кой откарва самотен старец на прочуто място за самоубийства в късен следобед и после го зарязва там? Всъщност точно тази мисъл мина и през ума на шофьора около час след като бе оставил Либор и той съобщи в полицията, но вече твърде късно. И това не на последно място опечаляваше Треслъв — че последните минути на приятеля му на тази земя са били прекарани в гледане на кретена Алфредо с неговата плоскодънна шапка и в обсъждане на времето с един тъпоумен шофьор от Ийстбърн.

Но не можеше да продължава да вини другите. Грешката бе негова по повече начини, отколкото можеше да изброи. Той бе пренебрегвал Либор в последните месеци, мислейки само за себе си. И дори когато се бяха видели, го бе занимавал единствено със сексуалната си ревност. Човек не говори за сексуална ревност — всъщност, ако има дори зрънце такт или здрав разум в главата си, не говори за нищо сексуално с един възрастен мъж, загубил наскоро жената, в която е бил влюбен през целия си живот. Това беше противно. И което беше още по-противно — дори по-лошо от противно, беше брутално — той бе обременил Либор с познанието за своята връзка с Тайлър. Това бе една тайна, която Треслъв трябваше да отнесе със себе си в гроба, както предполагаше, че бе сторила Тайлър. А също и Либор.

Не беше изключено това неканено признание да е сред причините, накарали Либор да сложи край на живота си — за да не трябва повече да търпи низостта на своя приятел. Треслъв бе видял лицето му да потъмнява, докато се хвалеше — за да наречем нещата със собствените им имена, той наистина се хвалеше — за онези откраднати следобеди с жената на Финклер; бе видял как светлината в очите на стареца помръква. Явно подобно злодейство е дошло в повече на Либор. Треслъв бе опетнил, опозорил, осквернил историята на дългогодишното приятелство между тримата мъже, бе превърнал доверието помежду им, съществуващо въпреки техните различия, в заблуда, в измислица, в лъжа.