Двамата мъже също си казаха имената. Нямаше ръкувания.
Това се хареса на Треслъв. Евреите ги биваше в това да правят всеки един случай различен от останалите, мина му през ума. Неспазването на протокола го смути, но и го възхити. Добре беше да се отделят нещата едни от други. Защо тази вечер е различна от всички останали вечери? Или пък не беше чак толкова добре? Те следваха различията чак до гроба.
— Преди колко време сте го виждали за последно? — поинтересува се Еми Опенщайн.
Тя искаше да знае как се е чувствал той през последните дни преди смъртта си. Каза им, че тя самата не го е виждала от месеци, но са се чували няколко пъти по телефона.
— Значи обичайно често сте се срещали с него? — попита Треслъв. Стана го яд заради Малки.
— Не, напротив. Обичайно се срещахме веднъж на половин век.
— Разбирам.
— Потърсих го отново след всичките тези години, защото се нуждаех от помощта му. Предполагам онова, което искам да чуя, е, че не съм му докарала повече притеснения, отколкото е могъл да понесе.
— Никога не е споделял нещо такова — успокои я Треслъв. Искаше му се да добави, че Либор никога дори не е споменавал за съществуването й, но не можеше да си позволи да бъде чак дотам жесток с жена на нейната възраст.
— И той предостави ли ви помощта си? — попита Финклер.
Тя се поколеба.
— Предостави ми своята компания — отвърна накрая. — Но колкото до помощта си, не, не мога да кажа, че ми я е предоставил.
— Нетипично за него.
— Да, и аз така си помислих. Макар че, естествено, след толкова много време нямаше откъде да знам как ще постъпи. Все пак ми се стори, че го заболя, като ми отказа. Странното беше, че сякаш самият той искаше да го заболи. И, разбира се, сега дълбоко ме натъжава, като си помисля, че в известен смисъл аз съм била средството, чрез което се е наранил.
— Всички ние се наказваме с подобни мисли — каза Финклер.
— Наистина ли? Съжалявам да го чуя. Но за приятелите е естествено да се чувстват така. Аз не съм му била приятелка от толкова дълго, че нямам, по-точно нямах, право да се считам за такава. Но ми трябваше помощта му.
В крайна сметка тя им разказа за какво го бе помолила. Разказа им за дейността, която развиваше, за онова, от което се боеше, за омразата срещу евреите, започваща да трови света, в който бе живяла през целия си живот, свят, където хората някога се бяха гордели с това, че мислят, преди да се втурнат да съдят някого, както и за внука си, ослепен от човек, когато тя без колебание можеше да нарече терорист.
И двамата мъже бяха впечатлени от чутото. Тя каза, че Либор отначало също се е впечатлил, но последния път, когато го е видяла, сякаш бил решил да обърне гръб на всичко. Казал й, че просто така стоят нещата. Че подобни неща се случват на евреите. И да не го занимава повече с това.
— Либор е казал подобно нещо? — попита Треслъв.
Тя кимна.
— Значи е бил по-зле, отколкото си мислех — каза той. Емоцията, която замъгляваше очите му още откакто бе видял ковчега на Либор да се спуска в земята, започна да го души.
Финклер също се затрудняваше да намери думи. Спомни си за всички спорове, които бе водил с Либор на тази тема. И не изпита никакво удоволствие, че Либор най-накрая се е предал. Някои спорове не се водят, за да ги спечелиш.
На раздяла Финклер и Еми Опенщайн взаимно си пожелаха дълъг живот. Хефзиба бе споменала на Треслъв за този обичай. На погребение евреите си пожелаваха един другиму дълъг живот. Това бе техният глас в името на продължаването на живота пред лицето на смъртта.
Той се обърна към Еми Опенщайн.
— Желая ви дълъг живот — каза, като вдигна очи.
Треслъв, който винаги е сънувал, сънува, че го канят в стаята на смъртник. Вътре е тъмно и мирише. Не на смърт, а на храна. На останки от агнешки котлети, престояли твърде дълго. По-точно, онова, което подушва, е сладкият мирис на агнешка лой. Странно, защото си спомня, че Либор му е казвал, че не може дори да вкуси агнешко, защото като малък е имал агънце, което хрупало трева на моравата зад къщата му в Бохемия. „Беее“, казвало агънцето на малкия Либор. „Беее“, отвръщал му малкият Либор. След като веднъж си разговарял с агънце, после не можеш да го ядеш, му беше обяснил той. Същото е и с другите животни.
В своя сън Треслъв се пита какво ли е ял свети Франциск 137 137 Католически светец и покровител на животните, който според легендите разговарял с тях. — Б.пр.
.
Той със сигурност знае, че е дошъл, за да отдаде последна почит на Либор, но се бои да го види. Страхува се от лицето на смъртта.
Читать дальше