Хауърд Джейкъбсън - Въпросът на Финклер

Холокостът бе станал разменна монета. Тя наскоро се бе сблъскала със своя бивш съпруг — не Ейб адвоката, а Бен богохулника, актьора, сладкодумеца и лъжеца (странно как едва се бе натъкнала на единия си бивш съпруг и хоп, отнякъде беше изникнал и вторият) — и го бе слушала да й разказва някаква дяволска история за това как спял с жена, която отричала Холокоста, и си разменял с нея цифри срещу сексуални наслади. Свалял някой и друг милион, ако тя му направела еди-какво си, но пак го прибавял обратно, ако трябвало той да й направи нещо друго.

— Чувствах се като онзи във филма, как му беше името… — й каза той.

— Дай ми някакъв джокер.

— Онзи, дето имаше списък.

— Ко-ко? 140 140 Герой от комичната опера „Микадо“ на Артър Съливан, който има списък на хора, които няма да липсват на никого, ако бъдат екзекутирани. — Б.пр.

— Казвал ли съм ти, че веднъж играх Микадо, и то в Япония?

— Поне хиляда пъти.

— Така ли? Караш ме да се червя. Но не, не този. Другият със списъка.

— Шинддер?

— Да, Шинддер — само че в моя случай аз спасявах онези, които вече са били изтребени.

— Това е гадно, Бен — каза тя. — Това сигурно е най-гадната шега, не, двете най-гадни шеги, които съм чувала.

— Че кой се шегува? Така стоят сега нещата. Холокостът вече е стока, с която можеш да търгуваш. Дори в Испания един кмет отменил деня за възпоменание на Холокоста в града си заради Газа, като че ли между двете има някаква връзка.

— Знам. Идеята му била, че мъртвите от Бухенвалд можело да се споменават само ако живите от Тел Авив се държат прилично. Но въпреки това не ти вярвам.

— За кое?

— Че си спал с жена, отричаща Холокоста. Дори ти не би направил това.

— Направих го от благородни подбуди. Надявах се, че ще мога да я чукам до смърт.

— Защо просто не я удуши, без да я чукаш?

— Аз съм набожен евреин.

— За отричащите Холокоста е разрешено. Не само че е разрешено, а е направо задължително. Това е Единадесетата Божия заповед — Извий врата на всички отричащи, ибо отричането е мерзост.

— Сигурно е така, но исках също и да я вкарам в правия път. Както с проститутките. Нали ме познаваш…

— Все с това меко сърце…

Той щеше да я целуне, ако му бе позволила.

— Да, все с това меко сърце.

— И успя ли?

— Какво да съм успял?

— Да я вкараш в правия път.

— Не, но успях да кача с 3 милиона.

— Какво трябваше да направиш за целта?

— Не питай.

Тя не разказа на шефовете си историята на Бен. Никога не се знаеше кое ще се стори смешно на един евреин и кое не.

Колкото до музея, той щеше да отвори тогава, когато те бяха решили. Човек не можеше да подвива опашка от страх. Не и в двайсет и първи век. Не и в Сейнт Джонс Ууд.

В сутрините, когато позорът беше прекалено голям, за да го понесе и прекалено обиден, за да позволи на бедната Хефзиба да го гледа, Треслъв си обличаше палтото, излизаше от апартамента и се разхождаше през парка до жилището на Либор. Той все още възприемаше мястото като жилището на Либор. В това нямаше никаква илюзия, той не очакваше да види Либор на прозореца или нещо подобно. Но частица от Либор оставаше скътана там, по същия начин, както той се опасяваше, че частица от неговия позор продължава да стои на терасата на Хефзиба дори след като телом той е излязъл.

По това време Риджънтс Парк бе владение на бягащите за здраве, собствениците на кучета и гъските. Всеки вид птици имаше своя час. В ранното утро собственици бяха гъските, които излизаха на сушата и ровеха земята с човките си, търсейки в пръстта онова, което им принадлежи. После идваше ред на чаплите, след това на лебедите и накрая на патиците. Добре би било, мислеше си Треслъв, ако хората се научеха да уреждат живота си по подобен начин. Да зарежат разприте за земя и просто да си разпределят деня. Сутрин мюсюлманите, следобед християните, вечер евреите. Или в някакъв друг ред. Нямаше значение кой кога, важното беше всеки да получи своя дял.

Паркът беше най-голямото открито пространство за размисъл в Лондон, по-голямо дори от Хемпстед, където прекалено много мислители се блъскаха помежду си за мисловното пространство. В някои сутрини на Треслъв му се струваше, че е единственият в целия парк, който мисли — просто мисли, не мисли, докато тича или докато си разхожда кучето, а само мисли и нищо повече. Той изпращаше мислите си от единия край на парка и ги подхващаше отново в другия, пренесени от иначе неангажираните с нищо дървета по начина, по който телеграфните стълбове пренасят човешкия глас. Същите мисли, с които бе влязъл в парка, го очакваха и на излизане.