Хауърд Джейкъбсън - Въпросът на Финклер

Тя се наведе, без да го поглежда, за да събуе обувките си. И в този момент той я позна. Това беше ученичката от неговия повтарящ се някога сън — ще рече, повтарящ се преди Хефзиба — ученичката, която поспираше в своя бяг, за да махне обувките, които й пречеха, и за която той никога не можеше да каже дали изглежда решителна или уязвима в своята плисирана поличка, бяла риза, син пуловер и небрежно разхлабена вратовръзка. Бързащата ученичка, за чиято забързаност той не бе сигурен дали иска да е причина.

— Защо си събуваш обувките? — я попита.

Тя го изгледа така, сякаш за всеки, освен за някой пълен малоумник беше очевидно защо си събува обувките — за да го изстърже от подметките им.

— Извратеняк! — му каза, сбръчквайки лице насреща му, след което побягна през тревата.

Това е извратеняк.

Нищо лично, значи. Това е извратеняк, това е евреин. Кой ли не е.

Не си струваше да се умира заради това.

Или беше вярно обратното — не си струваше да се живее заради това?

Когато се прибра в апартамента, вече се здрачаваше. Бе почувствал нужда да пийне нещо на връщане.

Добре, че в бара, където бе влязъл да се почерпи, не му бе попаднала някоя крехка шикса с воднисто изражение на Офелия на лицето. Сигурно щеше да я замъкне в парка и там да се удави заедно с нея.

Апартаментът бе странно тих. Нито следа от Хефзиба. Той тръгна да я търси. Нямаше Хефзиба в кухнята, нито Хефзиба просната във всекидневната, гледаща телевизия и чудеща се къде се губи той, нито Хефзиба в спалнята, с копринен пеньоар и роза между зъбите, нито Хефзиба в банята. Но той надушваше парфюма й. Една от вратите на гардероба й беше отворена и по пода имаше разпръснати обувки. Тя беше излязла.

И тогава, като цапардосан с камък по слепоочието, той си спомни. Това беше вечерта на музея. Отварянето. Голямото откриване, както Хефзиба упорито отказваше да го нарича. Мили Боже! Те трябваше да са там в пет и трийсет, а вратите отваряха за гости в шест и петнайсет. Да го направят рано, бе инструкцията от шефовете на Хефзиба. Рано и за кратко. Здравейте, довиждане, като привличат колкото се може по-малко внимание. Дори поканите бяха невзрачни и късно изпратени. По принцип, както Треслъв бе отбелязал пред Хефзиба, евреите обичаха поканите. Те бяха емблематични, винаги релефно отпечатани със златни готически букви върху дебели плочки от картон, цветисти в изразите и изпращани с месеци предварително. Заповядайте на празненството! Започвайте отсега да мислите за подарък! Започвайте да си избирате тоалет! Започвайте да се вталявате! Хефзиба направи всичко необходимо нейните покани да са хилави и да пропълзят незабележимо на белия свят.

Той не й беше обещавал, че няма да закъснява. Не беше нужно. Той никога не закъсняваше. През повечето време дори не напускаше апартамента. И не забравяше уговорки.

Тогава защо сега беше закъснял и беше забравил за уговорката?

Знаеше какво ще каже Хефзиба. Ще каже, че е забравил, защото е искал да забрави. Че не е нейна работа да разсъждава защо. Може би защото я е разлюбил. Или защото упорито я ревнува от своя приятел. Или защото в сърцето си е започнал да се противи на откриването на музея.

Тя не му беше оставила бележка. Това говореше на Треслъв колко обидена и разгневена е била. Той я беше отрязал, без да каже и дума; тя му отвръщаше със същото.

Запита се дали всичко между тях е приключило. Ако беше така, то това бе дело на Либор. Има някои събития, след които е невъзможно да се върнеш там, където си бил. Либор, който ги беше събрал, вече го нямаше. Не бе изключено такова да е било и намерението му. Тези, които аз съм събрал, пак аз ще разделя. Логиката му не бе чужда на Треслъв. Либор го беше разкрил като подлец и самодоволен развратник. Той бе омърсил гнездото на Финклер, а чрез Хефзиба щеше да омърси и това на Либор. Какво искаше той от тях, този прилепчив пишман-евреин? Да смуче от тяхната трагедия, защото собственият му живот беше един фарс. Върви си у дома, Джулиан. Върви там, откъдето си дошъл. Остави ни на мира.

Той седна на ръба на леглото. Главата му пулсираше от болка. Да, животът му наистина бе фарс. Всяка частица от него бе нелепа. И да, вярно беше, че се бе опитал да си навре носа в трагедията и величието на другите хора, след като бе установил, че няма свои такива. Не го бе направил, за да навреди или да покаже неуважение, тъкмо напротив, но кражбата си беше кражба.

„Това е евреин!“, бяха се присмивали учениците и Треслъв бе приел гаврата лично. Тя бе копие в собствения му хълбок. Но с какво го засягаше тя, ако изключим задължението му като възрастен да издърпа ушите на малките мамзери? Защо си бе тръгнал от пейката в парка, олюлявайки се като ранен звяр, и бе поел да търси алкохол? За да заглуши болката от какво?