Хауърд Джейкъбсън - Въпросът на Финклер

Те поклатиха глави. Той се зачуди дали не ги е предупредила да не го пускат. Или пък надушваха алкохол в дъха му?

— Хайде, момчета — каза той, като се опита да се промуши покрай тях, не агресивно, а по-скоро иронично. По-едрият от двамата го улови за лакътя.

— Ей! — викна Треслъв. — Това е насилие.

Той обръща глава с надеждата да срещне съчувствен поглед. Може би някой, който го познава и ще потвърди истинността на думите му. Но вместо това си дава сметка, че се взира в безжалостните очи на евреина с прошарена коса и шал на ООП, който паркира мотоциклета си в двора на синагогата, която се вижда от терасата на Хефзиба. Охо, минава му през ума. Охо! Сега всичко става ясно. Тези хора, както се оказва, не са пушачи, нито гости от приема, излезли да подишат въздух. Те стоят на мълчаливо бдение. Една жена носи уголемена снимка на арабско семейство. Майка, баща и бебе. До нея някакъв мъж държи свещ. Самите те вероятно са араби, но това далеч не важи за всички от групата. Ето например старият рокер с шала на ООП. Той не е арабин.

— Добре, какво става тук? — пита Треслъв.

Те не му отговарят. Никой не иска неприятности. Охранителят, който го е хванал за лакътя, се обръща към него.

— Ще се наложи да ви помоля да напуснете, господине — му казва той.

— Вие евреин ли сте? — пита Треслъв.

— Моля? — отвръща мъжът.

— Зададох ви съвсем учтив въпрос — казва Треслъв. — Понеже, ако сте евреин, бих искал да знам защо позволявате продължаването на тази демонстрация. Тук не е посолство. А ако не сте евреин, искам да знам какво изобщо правите тук.

— Това не е демонстрация — обажда се мъжът със свещта. — Ние просто стоим.

— Да, виждам, че просто стоите — казва Треслъв. — Но защо стоите? Това е еврейски музей. Място за учение и размисъл. Не е шибаният Западен бряг. Тук не сме на война.

Някой го хваща. Той не е сигурен кой. Не е изключено дори да са двама. Може да са хората от охраната, а може и да не са. Треслъв знае как ще свърши всичко, но не е уплашен. Сефарадското момче не се боеше, няма да се бои и той. Вижда пред себе си умореното му, привикнало лице. „Това е евреин!“ Просто така стоят нещата. Вижда ученичката, която се навежда да завърже обувката си. „Извратеняк!“

Той замахва. Не го е грижа кого ще удари. Или кой ще удари него. И в двата случая му се ще това да е предателят с шала на ООП. Но и да не е той, няма значение. Макар че няма желание да удари арабин. Чува викове. Не би имал нищо против някой да го притисне към стената и да му каже: „Ти си евреин!“ Героично е да умреш като евреин. Ако ще умира за нещо, поне да е, защото е евреин. „Ти си евреин“ и после храс! ножа в гърлото. Това се казва сериозна смърт, не като глупостите, с които се е занимавал през целия си живот.

Нещо го подпира в ребрата, но не е нож. Това е юмрук. Той отвръща на удара. Сега се борят, Треслъв срещу неизвестно колко на брой. Чуват се звуци на суматоха, но това може да е суматохата в собственото му сърце. Той се препъва, губейки равновесие на неравната земя. После пада стремглаво. Заслепяват го светлини. Изпитва рязка болка в рамото. Затваря очи.

Когато ги отваря отново, над него се е надвесил евреинът с шала на ООП.

— Добре ли сте? — го пита той.

Треслъв е изненадан от благия му тон. Той би очаквал от него да плюе огън и искри, подобно на мотоциклета си.

— Знаете ли къде се намирате? — Въпросите му са почти като на доктор. Това ли бил лудият, чуди се Треслъв — изтъкнат еврейски лекар с шал на ООП?

Той го гледа втренчено, чудейки се дали са го разпознали като смръщения съгледвач от терасата на Хефзиба. Тъй като приемът е на Хефзиба, няма да е много трудно да се направи връзката.

Но дори да го е разпознал, мотористът не се издава.

— Можете ли да ми кажете името си? — упорства той, все още с израз на загриженост.

— Брад Пит — отвръща Треслъв. — А вашето?

— Сидни. — Гласът му е интелигентен и успокояващ. Търпелив. Той сваля шала си и го сгъва като възглавница под главата на Треслъв. — Извадихте късмет, че имаше добри спирачки — допълва.

— Кой? — пита Треслъв, но не чува отговора.

Вместо да изпитва признателност към Сидни и към противнатата кауза на човешко себеотрицание, на която той служи, каквато и да е тя, заради която се увива в шала на враговете на своя народ, на Треслъв му се иска спирачките да не са били толкова добри.

Дали и младият сефарадски евреин, вместо да изпитва признателност към Треслъв и жената с кучето, не бе предпочитал да го оставят на неговите мъчители?