Хауърд Джейкъбсън - Въпросът на Финклер

Явно идваше време за поредното сбогом. Защо не? Сбогуванията бяха неговия специалитет. Какво значеше едно в повече или по-малко?

Чувстваше се като пиян. Животът се разгръщаше пред очите му в различни посоки. Може би сега щеше да се измъкне, плетейки крака през вратата и да не се появи никога повече. Или да си стегне куфара и да се върне в своя апартамент в Хемпстед, който не беше в Хемпстед. Или пък да се преоблече набързо и да се втурне към музея. „Извинявай, мила, малко се забавих, свършиха ли хапките със сьомга?“

Обхвана го един от онези илюзорни пристъпи на въодушевление, на които са податливи слабохарактерните мъже. Целият свят лежеше в краката му, за да си избере място за вечен покой. Измъкването през вратата, за да не се появи никога повече, му допадаше най-много. В него имаше нещо достойно, а също и диво. Да дари на Хефзиба своето отсъствие, а на себе си свободата. Да го направим тогава, каза си той. Да вървим. Щеше да разцепи въздуха с юмрук, ако беше от мъжете, които цепят въздуха с юмрук.

Но гледката на разхвърляните обувки на Хефзиба го трогна. Той обичаше тази жена. Тя го бе вкарала в унисон с вселената. Тя можеше никога да не му прости онова, което бе сторил, но той й дължеше, дължеше и на двамата, един втори шанс. Той си взе набързо душ, облече черен костюм и изтича навън.

Изненада се колко е тъмно на улицата. Погледна часовника си. Девет без петнайсет! Как бе възможно това? Когато се прибра от парка едва минаваше седем. Къде се бе дянало всичкото това време? Дали не бе припаднал на леглото, някъде между въображаемото си бягство и спомнянето за това колко много я обича при вида на обувките й? Сигурно е било така. Нямаше друго обяснение. За втори път през този ден бе заспал, без да разбере. Явно не беше на себе си. Случваха му се разни неща. Не беше господар на собствения си живот. Та той дори не живееше собствения си живот.

До музея имаше само десет минути пеша, но те бяха претъпкани с опасности. Уличните стълбове отново заплашваха да се сгромолясат отгоре му. Той си представяше как се блъска в дървета и пожарни кранове. По пътя имаше прекалено много коли и те се движеха прекалено бързо. Автобусите се напъваха по стръмнината към музея. Колите зад тях ги изпреварваха, разчитайки само на интуицията си, че е безопасно да го правят. Всяка костица в тялото му го болеше в предчувствие на неминуемия сблъсък.

Той се помъчи да не обръща внимание на графитите на арабски по стените на старото звукозаписно студио на Бийтълс.

Беше около девет часа, когато стигна пред музея. В сградата светеше, а малка група хора — може би десетина души — се бяха събрали отпред. Събрали може би не беше точната дума. Събирането предполагаше намерение, а той не мислеше, че има някаква конкретна причина да са там. Донякъде очакваше да зърне плакати. Смърт на чифутите. Карикатури на зъбати евреи, поглъщащи бебета, и звезди на Давид, преминаващи в свастики. Подобни изображения вече дори не бяха шокиращи. Човек можеше да ги види на вътрешните страници, а дори и на кориците на най-уважаваните издания. През последните няколко седмици навсякъде из улиците се срещаха откъслечни участници от демонстрациите на площад Трафалгар и пред израелското посолство, човешки шрапнели от оглушителните залпове на враждебност, така че Треслъв нямаше да се учуди да ги види и тук, надяващи се да привлекат вниманието на някой от по-важните еврейски гости на Хефзиба, депутат, посланик или друг стълб на общността. Спрете кланетата. Не на кръвопролитието. Убийте евреите. Но всичко беше мирно и тихо. Доколкото можеше да види, не се мяркаше дори някой Засрамен евреин, дошъл да засвидетелства гузното си отцепление от своя собствен народ.

А Финклер? Къде беше Финклер, вън или вътре? Финклер, стаен сред малката тълпа, изчакващ своя час, или вътре в сградата като резервен кавалер на Хефзиба, след като истинският й я беше изоставил?

Това бе финклерско събитие. Сам имаше по-естествено право да бъде вътре, отколкото Треслъв.

Във всеки случай отвън го нямаше. Това бяха просто пушачи, реши Треслъв. Или хора, излезли да подишат въздух.

Той мина покрай тях на път към входа, където двама охранители поискаха да видят поканата му. Той нямаше такава. Обясни им, че за него няма смисъл да носи покана. Той не беше гост. На практика беше домакин.

Входът е само с покани, обясниха му те. Без покана няма и парти. Това не беше парти, каза им той, а прием. Ето на, откъде ще да знае, че е прием, а не парти, ако беше просто натрапник, който си търси белята? Можеше да им каже какво има във всяка една стая. Хайде, изпитайте ме. Хефзиба Вайзенбаум, директорката на музея, му беше партньорка. Може би ако някой я известеше, че е дошъл…