Антъни Тролъп - Барчестърски кули

Но когато доктор Уейтли 6стана архиепископ, а доктор Хампдън 7няколко години по-късно — кралски професор, по-събудените духовници разбраха, че се извършва промяна в умовете на хората и че занапред не само миряните, но и свещениците ще могат да си позволят да имат по-либерални възгледи. Появиха се свещеници, които престанаха да анатемосват папистите, от една страна, и да хулят сектантите, от друга. Стана ясно, че изповядването на така наречените принципи на Високата църква не е вече най-сигурният начин да се напредне, поне доколкото това зависеше от определена група държавници, и доктор Прауди беше един от първите, които се приспособиха към възгледите на витите по повечето богословски и религиозни въпроси. Той се отнасяше с търпимост към идолопоклонството на Рим, примиряваше се даже с ереста на сосинианизма 8и поддържаше най-добри отношения с презвитерианските синоди в Шотландия и Ълстър.

В такова време такъв човек се оказа полезен и името на доктор Прауди започна да се появява във вестниците. Той беше включен в една комисия, която замина за Ирландия, с цел да подготви почвата за дейността на националния комитет, стана почетен секретар на друга комисия, натоварена със задачата да събере сведения за доходите на катедралните настоятелства, и имаше някакво отношение както към regium donum 9, така и към Мейнутската субсидия 10.

Всичко това не бива да се счита като доказателство, че доктор Прауди беше човек с изключителен интелект или дори със значителни делови способности, тъй като от него не се изискваха такива качества. При подготовката на църковните реформи, с които той беше свързан, идеите и първоначалната концепция за предстоящата дейност се даваха обикновено от либералните държавници, а осъществяването им се възлагаше на техните подчинени. Считаше се обаче за целесъобразно във всички тези дела да фигурира името на някое духовно лице и тъй като доктор Прауди бе станал известен като духовник с доста широки възгледи, неговото име се оказа много подходящо за тази цел. Ако от него нямаше много полза, то нямаше и вреда. Той прекланяше глава пред истински силните на деня, а на заседанията на многобройните комисии, в които членуваше, се държеше с похвално достойнство.

Несъмнено доктор Прауди беше достатъчно тактичен, за да изпълнява възложената му роля, без да създава усложнения, но не бива да се мисли, че се съмняваше в собствените си способности — напротив, вярваше, че ще дойде и неговият ред да стане един от великите извършители на велики дела. Търпеливо изчакваше своя час, когато ще оглави някоя комисия, ще произнася речи, ще се разпорежда и ще командува, а по-дребните светила ще седят тихо и ще се подчиняват, както сега беше свикнал да се подчинява той.

И ето наградата дойде, неговият час настъпи. Доктор Прауди бе избран да заеме освободилия се епископски престол: при следващия избор на епископ, в която и да е епархия той щеше да заеме своето място в Камарата на лордовете, където нямаше намерение да гласува мълчаливо по въпросите, свързани с благото на църковната институция. Той се готвеше да води своите битки от позицията на търпимостта, като мъжествено и честно вярваше, че няма нищо лошо в това да се срещне дори с такива врагове, каквито бяха неговите събратя в Ексетър и Оксфорд 11.

Доктор Прауди беше амбициозен човек и едва ръкоположен в епископски сан, започна вече да мечтае за архиепископско достолепие, за славата на Ламбет или в краен случай на Бишъпсторп 12. Беше сравнително млад и се ласкаеше от надеждата, че е бил избран заради такива природни и придобити с лични усилия качества, които непременно ще му открият път и към още по-високи сфери. Ето защо доктор Прауди беше напълно готов да вземе най-дейно участие във всички църковни дела, спадащи към сферата на Кентърбъри и на Йорк, така че нямаше никакво намерение да се погребва в Барчестър, както беше сторил неговият предшественик. Не! Лондон трябваше да си остане неговото поле на действие, макар едно комфортно седалище в провинцията да бе напълно достатъчно в промеждутъка между столичните сезони. Всъщност доктор Прауди винаги бе смятал, че при своето положение той също трябва да се оттегля от Лондон, когато останалите високопоставени и изискани лица правят това. Но Лондон трябваше да си остане негово постоянно местожителство и именно тук той искаше да прояви онова пастирско гостоприемство, което свети Павел така настойчиво препоръчва на всички епископи. Как иначе можеше да напомня за себе си на света? Как иначе можеше да даде на правителството възможност изцяло да се възползува от неговите способности и влияние в църковните дела?