Георги Томов - Розариум

«Извини ми се веднага!» — заяви важно очилаткото, разкривайки цялата прелест на липсващите си предни зъби.

«Хайде, хайде… няма нужда от извинения. Деца…» — изчурулика онази и аз за първи път я погледнах.

Висока, стройна, с черни къдрави коси, обрамчили лице със светла, почти прозрачна кожа, огромни тъмни очи и клепачи с дълги мигли, тънък нос и плътни, силно начервени с ярко червило устни. Зяпнах я, забравяйки да дишам. Сега, ако трябва да я опиша, тъй като през всичките години образът ѝ е в главата ми, запечатан там от удивлението, че баща ми се е добрал до такава красавица, бих споменала едрата ѝ стегната гръд, момчешки задник и гладки — все едно сътворени от мрамор — бедра. Помня и изящните ѝ ръце с дълги и студени, но внимателни и уверени пръсти. Лакът ѝ бе досущ като червилото — постижение, равностойно на подвиг в онези времена. Другарката Елеонора Продева определено се различаваше от всички други жени, които бях виждала до онзи момент. Пълна противоположност на майка ми, с нейните тънки устни, малки гърди и широк ханш, вечно олющен бял «перлен» лак, собственоръчно подстригана коса и ненатрапчиви парфюми, защото «силните се предпочитат само от леки жени». Ароматът на жената пред мен определено бе наситен, натрапчив, но толкова прекрасен, че не се сдържах и пристъпих към нея:

«Добър ден, другарко Продева, казвам се Кристина» — протегнах ръка ужасно засрамена, но просто изпитвах неистово желание да я докосна, за да се уверя, че е от плът и кръв.

Тя се усмихна широко, показвайки блестящи бели зъби и заговори с прекрасния си гърлен глас:

«Ама, Коле, това ли е дъщеричката ти? Ами че тя ти е точно копие — толкова много си приличате. И какви сини очета има! Ела, моето момиче, ела да те целуна. Знам, че ще станем добри приятелки с теб.» Пристъпи към мен и ме обгърна в напоените с парфюм обятия: «Можеш да ме наричаш Нора, просто Нора — не обичам да ми викат лельо» — прошепна затворнически. «Нали ще си добра с моя Яворчо?» — добави и ме погледна право в очите.

С периферията на сетивата си усетих странното вълнение на баща ми и мигновено пуснах ръката ѝ. Отстъпих две крачки назад. Това «Коле» адски ме бодеше — от къде накъде тази жена ще се обръща така към баща ми? Защо не му вика «другаря Славков» или поне «Никола»? Татко беше хубав, висок и представителен мъж и аз си дадох сметка колко много двамата си подхождат. Дори очилаткото изглеждаше добре на техния фон. Моментално го намразих! От този момент изпитвах ново и непознато до момента усещане за опасност — амалгама от безпокойство, несигурност и тревога. Връхлиташе ме като вълните на морето и нямах идея как да се справя с него. Опитвах се да го заглуша с други емоции и донякъде успявах, стига Яворчо да не се мотаеше наоколо, защото ми напомняше за фамозната си майка. Впуснах се в съвсем нетипични за мен лудории с другите деца, заформихме цяла банда — боричкахме се в морето, ровехме в пясъка, събирахме мидички, копаехме капани на пътеката към плажа и изобщо запълвахме деня си с хиляди щуротии. Главатари бяхме аз и един Иво, година по-голям от мен. Странно, но двамата се разбирахме чудесно, някак си се допълвахме и през ум не ни минаваше да си оспорваме първенството. Вечер щуреехме почти до полунощ, а сутрин бяхме първи на закуската. Баща ми все си намираше работа в бунгалото, «не мърдай от плажа, ще те наблюдавам от прозореца». От време на време ми тропосваха малкото вампирче, което — разбира се — не успяваше да тича толкова бързо, колкото нас е Иво, гледаше да не се изцапа, непрекъснато си търсеше очилата, хленчеше, че е изоставен, и изобщо се държеше ужасно. Другите деца започнаха да го дразнят нарочно, осъзнавайки неговата слабост — криеха се от него между големите дюни, копаеха му капани в пясъка и го подмамваха в тях, а когато падаше вътре, го заравяха до шия и се заливаха от смях. Ние с Иво уж го защитавахме, но страданията му адски ни забавляваха. От всичко най-много обичахме да го слушаме как крещи: «Ще кажа на мама!». В интерес на истината, обаче, той нито веднъж не се оплака на майка си, нито го видяхме да плаче. Може би този «женчо» и «глезльо» всъщност не беше това, за което го мислехме. През годините много пъти съм се чудела какво ли е излязло от него? Баща му беше някакъв шеф по онова време, сигурно «малкият Яворчо» е станал страхотен пич и сега оглавява важна фирма в другия край на света.

Но аз се отплеснах, друго исках да ти разкажа. За края на моето детство, неочаквания момент, в който светът ми, добър или лош, се преобърна с хастара навън. В един мързелив, затънал в мараня следобед, докато дремехме с «женчото» на плажа, ми стана лошо. Остра болка ме преряза през корема, странен спазъм ниско долу, почти в основата на тялото ми. Свих се на хавлията за миг, а после — връхлетяна от онова ужасно предчувствие за беда — се надигнах и превита надве, затичах към бунгалото по нажежения до бяло пясък. Изведнъж все едно нещо се спука вътре в мен, спрях, долнището на банския ми потъмня. Мокро и лепкаво. В първия момент си помислих, че съм се изпуснала, но съзнавах, че не е това. По вътрешната страна на бедрата ми се стичаше кафеникаво-червеникава слуз. Поредната прерязваща болка ме накара да изстена. Уплаших се. Заплаках. Чувствах се изгубена и безкрайно сама. Нямах представа какво се случва с мен, но със сигурност беше нещо ужасно — сигурно щях да умра! А може би не беше смъртоносна, а адски срамна болест. Така или иначе щях да умра — от болки или от срам! Огледах се — слава богу, наоколо нямаше никакво движение. Имах нужда някой да ме успокои, да ми каже какво става с мен, да ме увери, че няма страшно, че това е нещо нормално, че не съм чудовище… Със сетни сили се добрах до бунгалото. След нажежения пясък дъските на верандата ми се сториха хладни. През открехнатия прозорец на нашата стая се чуваше приглушено шумолене и острото проскърцване на пружината на татковото легло. Доближих и се заслушах, различих пъшкане и тихи стенания. Засенчих очи и надникнах в стаята. Някой вътре рязко се раздвижи, чу се трополене. Отдръпнах се стъписана, в следващия момент фигурата на баща ми запълни рамката на прозореца.