Георги Томов - Розариум

«Какво, по дяволите, правиш? Няма ли врата за теб!» Той се отдръпна, мернах другарката Продева да си оправя блузката, седнала на моето легло. Едва я познах без червило.

Секретът на вратата изщрака, баща ми се втурна в коридора, но видя кръвта по краката ми и се спря нерешително. Изглеждаше изумен. Изтичах в банята, седнах на порцелановата тоалетна, захлупих лице в шепи и захлипах. Исках да изчезна от света или поне мама да е тук. Зад вратата настана суматоха, някой опита рязко да я отвори, но райберът удържа.

«Коле, на дъщеря ти ѝ е дошъл мензисът — плътният шепот се промуши през процепа. — Спокойно, аз ще се заема с това. Жени сме все пак! А ти ни донеси по една оранжада.»

Малко по-късно бях в леглото си, с огромно парче лигнин между краката и бутилка недокосната оранжада на нощното шкафче. Чувствах се изтощена, унизена и отчаяна. Не знаех някоя от приятелките ми да е преживяла подобно нещо! Искаше ми се да убия майка си, която нищо, ама нищичко не ми бе казала… Отгоре на всичко се появи дребният, стоеше на вратата и ме гледаше мълчаливо, все едно бях рядко животно в зоопарка. Сигурно се страхуваше да не го ухапя.

«Мама каза, че си болна.» Обърнах се към стената, свих се на кълбо под чаршафосаното одеяло и затворих очи. «Няма да ходя на вечеря, не е хубаво да си сама. Искаш ли да си говорим?»

«Махай се!»

«Добре, ще си чета в стаята, няма да затварям вратите.»

«Нали не ходиш още на училище, откъде знаеш да четеш?»

«Баба ме научи. Мама и татко все нямат време. Искаш ли да ти почета?»

«Не, остави ме.»

«Добре.»

«Благодаря ти.» Постепенно се унесох, сигурно от розовото хапче на Нора. «Той е добро момче — помислих си. — И тя не е лоша жена, нищо че сега са с татко на вечеря. И сигурно танцуват, както всяка вечер тук.»

До онова море не бях виждала баща си да танцува. По принцип моето възпитание беше строго, от мен винаги се е изисквало да бъде за пример — дете на партийна секретарка във външнотърговска фирма и уважаван служител в модерен социалистически завод. «Това не се прави!», «Така правят невъзпитаните деца», «Какво ще кажат другите?», «Дръж се прилично!». Родителите ми, в интерес на истината, не само изискваха, а ми даваха и личен пример. Самите те се държаха подобаващо — прилично, по правилата, без грам спонтанност. Не си спомням да са се забавлявали, да са танцували, прегръщали или целували. Не и пред мен. Нямах представа, че е естествено възрастните да се държат по подобен начин, особено женените. Такива глезотии нямаше в нашето семейство, а къде другаде да ги видя, като живеехме затворено? Отсъстваха и в книгите, които четях — предимно приказки или разкази за героичните постъпки на видни люде и деца — ятачета на партизаните. Но ти също си живял в този период. Помниш ли какво даваха по първа и втора програма на телевизията?

— Постиженията на държавата в битката ѝ за построяването на социализма. Водена от единствената Партия любима, майка и закрилница. Игрални филми от архива на «Мосфилм».

— Точно така. Бузести момичета и младежи е каскети строят язовирни стени и железопътни магистрали, пеейки бодро маршове в прослава на съветския народ. А в редките случаи на нещо истинско, като да речем «Анна Каренина», строг чичко предварително обясняваше какво е искал да каже режисьорът и как филмът целѝ да разобличи разложения морал на руското дворянско общество… Онази нощ колкото и да бях ядосана на татко, че не е до мен, бързо се унесох и спах непробудно чак до сутринта. Дори не бях разбрала кой е сменил лигнините между краката ми, нито кога. Явно в малките часове на нощта. В другите вечери ни прибираха с Яворчо в единайсет, но аз бях сигурна, че малко след като заспим, баща ми и майка му се връщаха в ресторанта за проклетите танци. На другата сутрин кървенето почти бе спряло, но Нора не разреши на татко да ме пусне на плаж. Останахме всички на верандата, ние с нея си четяхме, баща ми играеше шах с малкия гений. По сумтенето му познавах кога нещата не се развиват в негова полза, усещах раздразнението му въпреки похвалите, които сипеше. Това ми е най-яркият спомен от онова море — баща ми забавлява нечие чуждо дете. Вечерта настоях да се обадим на мама, висяхме в претъпканата поща повече от два часа и баща ми адски се изнерви. Шест кабини, вратите им отворени, всички крещят, за да бъдат чути. Вече си мислех, че са ни забравили, но не:

«София на втора. Елена Славкова.»

Баща ми ме придружи до спарената кабина, но отказа да влезе. Мушнах се вътре и затворих вратата. Почувствах се като в пещ — едвам дишах. Казах на мама какво ми се е случило: