Георги Томов - Розариум

— А защо кобилка? — попита Бранимир между две лъжици супа.

— Бременността при конете е триста и трийсет дни, специално питах учителката по биология. Аз тогава бях в пети клас и ми беше адски важно да си обясня някои неща. Като например защо баща ми се държи така с мен? От малка се опитвах да получа поне трошица одобрение — напразно. Бях първа във всичко — училище, художествена гимнастика, пиано, езици, но той дори не ми обръщаше внимание. За него аз не съществувах. Погледнато отстрани, всичко в семейството ни беше прекрасно, не можеше и за миг да си позволим да не сме образцова клетка на социалистическото общество — направо за завиждане. Същевременно баща ми — икономически директор в завода, в който бащата на мама беше генерален директор — постоянно се заяждаше с майка ми. Наричаше я с моминската ѝ фамилия Митева, по-точно другарката Митева, защото тя беше партиен секретар на една външнотърговска кантора. По-лошо от държанието му към нея беше това към мен — просто не ме отразяваше. А още по-гадни бяха нейните опити да ме ползва като разменна монета за неговата обич. Когато осъзна, че всичките ѝ усилия са напразни, тя — която дотогава ме хвалеше без мяра — започна да сипе върху ми укори и хули. Не бях успяла да върна любовта на съпруга ѝ, която — но как да ѝ го кажеш — никога не бе съществувала. Аз самата осъзнах всичко това по време на онова море, белязало прехода ми от детството към зрелостта.

— Преходът от детството към зрелостта… Май съм пропуснал този момент в живота на Рая. Тя по принцип не споделяше с майка си, а е мен и е Мария — жената, която я отгледа. Може би е нещо съм я разочаровал като баща — поклати глава Бранимир, защото изведнъж „моето малко момиче“ започна да има тайни от мен.

— Нормално е, най-вероятно нямаш вина — успокои го Кристина.

— Извини ме, не исках да те прекъсвам… И?

— Бях на единайсет, лятото преди пети клас. В началото на август в службата на баща ми се освободила карта за станцията им, два дни преди смяната. Майка ми нямаше как да вземе допълнителна отпуска, та да се радва и тя на двойно море (нашата почивка, уредена от нейната работа, беше планирана за средата на август още от февруари). Когато татко ни съобщи новината, аз заподскачах от радост, а мама дълго не отрони и дума. Мълчеше смръщено, докато баща ми я убеждаваше, че предвид честите ми зимни боледувания, тази „внезапна и неочаквана възможност — истинско чудо“, не трябвало да се изпуска.

„Колко пък толкоз да е боледувала дъщеря ти, нищо различно от другите деца. Но щом си решил.

«Значи решено» — възкликна припряно баща ми, правейки се, че не забелязва явното ѝ нежелание да ни пусне сами.

«А и условията са чудесни!»

Да, бе, чудесни… Стая с разкривено гардеробче и две легла с провиснали пружини, раздути от влагата нощни шкафчета. И голямо огледало в тесния коридор, поставено на вратата на малката баня с тоалетна и душ, обща за двете стаи в дървеното бунгало.

«Да видим кои ще са другите летуващи» — мърмореше баща ми.

Това мен ни най-малко не ме вълнуваше, предвид факта, че плажът започваше на няколко метра от верандата. Самата идея, че ще съм без строгия майчин контрол, беше по-вълнуваща от всичко останало. Знаех, че няма да имам никакви проблеми да се къпя в морето когато и колкото си искам, да заривам кльощавото си тяло в горещия пясък, да играя на воля и да търча наоколо, без да бъда насилвана да ям или да спя под режим. Да не говорим пък за печенето по часовник, любимото на майка ми изтезание. Петнайсет минути по корем на хавлията, петнайсет по гръб с вдигнати нагоре ръце. За награда — десет минути във водата. На сутринта, татко още спеше, се оказа, че отсрещната врата е открехната, а тоалетната е заета. Докато се мотаех засрамено на верандата, отвътре излезе хърбав дребосък с очила, изгледа ме високомерно и се шмугна в другата стая. Чух плътен женски глас да го пита нещо, после вратата хлопна. Малко по-късно татко ме запозна с «моята колежка — другарката Елеонора Продева, и малкия Яворчо».

«Яворчо кабърчо!» — възкликнах, подразнена от мазно-фалшивия глас на баща ми. Нищо общо със студено-назидателния тон, с който преди това ме предупреди да се държа прилично, при положение че нямаше на света човек, който да не ме счита за «много възпитано и зряло за възрастта си дете».

«Кристина, казах ли аз да се държиш прилично! — сряза ме баща ми. — Веднага се извини!» — побутна ме към дребосъка и — странно защо — застана до майка му.