Георги Томов - Розариум

Обърнах очи към Кристина:

— Докторите — обикновено двама — се появяваха точно в дванайсет и половина и изваждаха списъците. Започваха от нас — Рая беше на първо легло в първа зала. Казваха няколко думи за състоянието ѝ и ни пускаха да я видим. Найлонови калцуни, бяла престилка, специален препарат за дезинфекция на ръцете. По двама посетители на пациент. Един ден Ивета влезе при Рая с майка си, а аз останах в чакалнята. Име, дежурните лекари казват няколко думи на близките и ги пускат в отделението. Име — възрастна жена и младеж излизат напред, докторът им прошепва нещо и двамата тръгват към асансьорите. Асансьорите се бавят ужасно, защото обслужват всички етажи, не само реанимацията. Момчето непрекъснато натиска бутона, сякаш го помпа. Осъзнавам какво всъщност се случва в момента, в който краката на жената се разтреперват и синът ѝ я подхваща:

„Моля те, мамо. Моля те!“

Всички се правим, че не виждаме как болката постепенно ги застига. Но тя застига и всеки един от нас, защото болката е следствие от осъзнаване на факта, че си тотално безпомощен.

Извърнах глава.

— Асансьорът дойде, младежът отвори вратата с една ръка, задържа я с тялото си, докато придърпа жената вътре и двамата се спуснаха надолу, два етажа по-ниско от партера — гласът ми стана дрезгав, покрих очи с ръка. — Искаше ми се да помогна, но чуждото нещастие ни парализира. Не смеем да погледнем, камо ли да се докоснем до хората, изтеглили „късата клечка“, все едно липсата на късмет е заразна. Нали знаеш поверието, че когато говориш за нечия болка, не трябва да посочваш към себе си. Много хора се надсмиват над чуждото суеверие, аз също съм го правил, но всеки път, влизайки в болницата, посещавах една и съща тоалетна и пикаех в една и съща кабинка. И всеки път след посещението в „Пирогов“ минавахме с жена ми през „Макдоналдс“ и си купувахме чийзбургер и сладолед във фунийка, защото Рая ги обича.

— Не вярвам в заразата от чуждото нещастие — прошепна Кристина и усетих топлата ѝ длан върху ръката си. Пръстите ми бяха ледени.

Кристина помогна на Бранимир да седне в леглото и го подпря с няколко възглавници. Наложи се да му придържа подноса със супата, защото той не можеше да вдигне лявата си ръка. Преглъщаше трудно и се притесняваше от почти безпомощното си състояние, затова тя реши да му говори — нещо като да разсейваш злоядо дете с приказка за Червената шапчица. Ако не се броят коментарите им за Розариума, до момента двамата не бяха обсъждали нищо съществено. Най-добре да бърбори за времето — очаква ли се да вали и какво ще е лятото тази година, и подобни глупости.

— Страхотен потоп, а? — подметна. Бранко я погледна учудено. — Онзи ден, когато се запознахме.

— Е, аз тогава малко те поизлъгах за името си…

— Всъщност аз също, до известна степен.

Май нямаше да ѝ се получи светският разговор — усети непреодолимо желание да говори за важните неща в живота си с този почти непознат мъж.

— Майка ми е пет години по-възрастна от баща ми. Родила ме е на двайсет и седем и се е изхитрила да ме кръсти Кръстена, на свекърва си. Но баба ми хич не искала да знае и за двете ни, затова мама поправила двете букви в кръщелното ми свидетелство. Спомням си, че когато си вадих паспорт, имах неприятности. С годините отношението към мен се посмекчи, но Елена Митева си остана персона нон грата в Мало Белово. Тя и не обичаше да ходи там, да е гостувала най-много три-четири пъти по време на годишните събори. Не си спомням някога да е оставала да преспи. Като по-голяма, след едно море, тъй като тогава разбрах за бебетата, търсех тайни неща в гардероба в спалнята на нашите и се натъкнах на чанта с документи. Според акта ми за раждане съм се появила на този свят десет месеца след датата, посочена в свидетелството за гражданския брак на родителите ми. По принцип не би трябвало да има нищо странно в този факт, но се бях наслушала на ироничните подхвърляния на баща ми, че мама била износила кобилка.

Мислех си, че това е комплимент за мен, а се оказа, че било натякване, защото тя го е излъгала, че е бременна — за да го върже. Майка ми е от семейство на комунисти, които я уредили да учи в Икономическия „по втория начин“, след като няколко години кандидатствала неуспешно медицина и работила в счетоводството на завода, в който дядо бил директор. На първата за баща ми студентска бригада той не устоял на изкушенията на зрялата и разтропана комсомолска секретарка, вече третокурсничка, и „белята станала“. Така поне твърдяла тя, натискайки го за незабавен брак. Той свил безславно знамената и се предал въпреки категоричното несъгласие на родителите си, обвинили го, че се жени по сметка за „стара мома“ заради едното софийско жителство. Всъщност майка ми имала и собствен апартамент, нещо почти нечувано по онова време, за което пък тя му натякваше всеки път по време на нескончаемите семейни скандали, започнали от първия им ден заедно и разразили се с пълна сила след онова море . Той пък отговаряше, че бил измамен и изнуден да се ожени за нея.