Георги Томов - Розариум

— Постоянно се случват такива неща!

„В Сицилия се помни и друг подобен случай от 2003 година — на жителя на Катания Салваторе Кризафули, който се сблъсква с фургон за сладолед, докато води едно от децата си на училище със своя мотор «Веспа». Кризафули изпада във вегетативна кома. Две години по-късно неочаквано за всички той се събужда. Разбира почти всичко, проявява внимание, започва да взема под известен контрол живота си, въпреки че е парализиран.“

— Какво нещо, а? Чуй това:

„Много медии писаха и за случая на Грета Ванучи от Торино, която на седемнайсет години, след тежък пътен инцидент, изпада в кома в «минимално съзнание». Две години по-късно се събужда. Благодарение на действието на електростимулатор нейното съзнание лека-полека се връща и след четири месеца регистрира подобрения — реагира на команди, вдига и сгъва леко ръката си. Най-удивителен е обаче случаят на Масимо Тресолди от село до Милано. Точно на Коледа 2000 година. Масимо се събужда от деветгодишна вегетативна кома и се опитва да се прекръсти. Масимо изпада в кома през 1991 година след автомобилен инцидент. Благодарение на подкрепата на семейството му състоянието на Масимо постепенно се подобрява. Неговият случай се определя като единствен по рода си в света.“

— Виждаш ли! Ами това:

„В света се помни и случаят на Гари Докъри, пише «24 часа», полицай от Тенеси, ранен при престрелка през 1988 година, който в продължение на седем години след това е във вегетативна кома с куршум в главата. Гари се събужда и започва да говори така, сякаш нищо не е било. Не спира да говори в продължение на осемнайсет часа. Успява дори да седне на инвалидна количка. Всичко това — точно когато семейството му обсъжда варианта да го остави да…“

— Толкова много подобни случаи има по света!

„«Не знаем какво става в главата на пациент, който преминава от вегетативна кома към съзнание. Можем да определим това поле като «четвърто измерение», което все още трябва да се изследва», казва пред в. «Стампа» проф. Паоло Мария Росини, директор на «Неврология» в римската болница «Джемели». Според него при наличието на колебания в състоянието на съзнание дори присъствието на близките в този случай може да помогне за направата на онази малка крачица, необходима за връщането към съзнание.“

— Ще се борим, маме! След някой и друг месец ще пише и за нас!

— Колко е часът? — главата ми се въртеше. Надигнах се в леглото.

— Няма пет. Гладен ли си? — чух гласа ѝ.

— Тя сега е при нея. Всеки ден е там по това време…

— Кой? — Кристина надникна в спалнята.

— Ивета. Всеки ден по това време е при Рая.

— Коя е Рая?

— Рая е дъщеря ми, тя е в будна кома. Ивета е съпругата ми. Може би си спомняш този случай?

— Адвокат Ивета Бонева? — Кристина почти успя да докара нотка учудване в гласа си. — Тя е в Израел с дъщеря ти? Гледах я по телевизията…

— Не, не…

— Полежи още малко, ще ти стопля пилешката супа…

— Рая е в София, но го пазим в тайна, не искахме да се знае. Майка ѝ всеки ден ходи при нея. Аз… рядко.

— Затова ли бълнуваше за болница и някакви доктори, които не казвали как е Рая?

— Не е в болница, оборудвали сме апартамент в София. А кога съм бълнувал?

— По обяд. Не помниш ли, даже става?

— Не. Дванайсет и половина?

— Да. Тъкмо бях свалила супата от печката. Гладен ли си, Радо?

— Не съм гладен. „Знае всичко за мен, но ми дава шанс да си спестя унижението от лъжата“ — мина ми през ума. — Казвам се Бранимир… Бранимир Бонев.

— Зная и… наистина съжалявам… за дъщеря ти. Такова прекрасно дете… Само мога да предполагам какво сте изживели двамата със съпругата ти.

Кристина седна до мен на леглото. Лежах по гръб, загледан в посивелите от времето греди:

— Реанимацията в „Пирогов“ е на шестия, последен етаж на по-ниската сграда. Два асансьора. Няма стълбище. Чакалнята — десетина метални седалки, фикус, заключената врата към отделението и гледка към грозната част на София. Помещението е пусто извън времето за свиждания. Забранено е да се безпокои персоналът, информация не се дава — нито на място, нито по телефона. Малко преди дванайсет и половина чакалнята се пълни с близки на пациентите. Трийсет, четиресет души — угрижени физиономии, сведени очи, прошепнати реплики и едносрични отговори. Първия ден с Ивета се опивахме да си даваме кураж, държахме се все едно сме попаднали там случайно и едва ли ще ни се наложи да ходим повече от пет-шест пъти. Четиресет дни. Идваха нови хора, старите — рано или късно, по една или друга причина — си отиваха и не се връщаха. А ние бяхме постоянното присъствие. Доайените на реанимацията. Вече разпознавахме новаците от половин поглед. Един ден някакъв бабанко слезе от асансьора и се възмути на висок глас: „Как може да няма нормални стълби дотук, ами ако стане пожар и спрат тока?“. Присъстващите го погледнаха с укор, а някаква жена се почувства длъжна да му обясни: „Господине, стълбището е вътре в отделението и ако се наложи, болните ще бъдат евакуирани“. „Болните са лесни, госпожа, ама ние тук какво ще правим?“ Всички започнаха да се въртят притеснено и да се оглеждат Онзи видя, че е привлякъл вниманието, и продължи: „Ами ако ей сега тресне едно земетресение, а? В този капан тука направо ще превъртим!“. Иветапрошепна: „Накъде повече…“.