Георги Томов - Розариум

«Мамо, прокървих…»

«Какво, ударила ли си се?»

«Не, бе, не…»

«Да не сте си играли на онази игра с ножките…»

«Бе, мамо, какви ножки, нали съм момиче!»

«Дай ми баща ти.»

Повиках го при мен в кабината, влезе, но остави вратата отворена. След малко гласът му прогърмя и надвика какофоничната глъчка:

«Мензис, бе. На дъщеря ти ѝ дойде мензисът.» Целият салон притихна и всички се втренчиха в мен. «Не се притеснявай, другарката Продева е в нашето бунгало със сина си…»

На другата сутрин Яворчо и майка му си бяха заминали, по мои изчисления — три дни предсрочно. Мама пристигна с вечерния влак, ходихме с колата да я посрещнем на Бургаската гара. Тези три дни преминаха спокойно, прекалено спокойно — в пълно мълчание. Майка ми си пазеше силите за следващата почивка, когато щяхме да сме на неин терен. Там тя се развихри с пълната си мощ. Нямам много спомени, само усещането, че всички нас ни е засмукало торнадо, въртяло ни е на програма «центрофугиране» четиринайсет дни и ни е изплюло пред блока в «Надежда». До тази вечер си мислех, че спомените ми са били надеждно изпрани, но ето че един е оцелял — баща ми се мазни на онова вампирче, а то се хили подигравателно с беззъбата си уста.

Кристина спря да разказва и остана напълно неподвижна, взряна някъде навън през прозореца. Избягваше да поглежда към Бранко, едно — че така ѝ бе по-лесно да говори, второ — повечето хора не обичат да бъдат наблюдавани, докато се хранят.

— Какво стана после? Оправиха ли се нещата? — той я гледаше с интерес, отдавна зарязал лъжицата в полупразната пръстена паница.

— Не, стана истински кошмар. Нямам спомен да е имало ден без скандал. Родителите ми бяха като куче и котка, всъщност това клише невинаги е вярно. За самата мен бяха като земетресение и пожар — пълни бедствия. Единственият път, в който си спомням да са били на едно мнение за нещо, е когато ме обвиняваха, че съм долна курва, пълен боклук, държанка на «оня опикан старец». Незабавно да напусна дома им! Точно тогава собствените ми родители заложиха бомбите със закъснител за целия ми живот напред. Някои от тях още цъкат… Хайде, сега почивай.

Тя отнесе подноса към кухненския бокс и се върна. Помогна му да легне и понечи да излезе.

— Дали някога ще се разбере какво «цъка» в главата на дъщеря ми? — Бранимир искаше да продължат разговора.

— Да… — Кристина се обърна и се подпря на раклата.

— Връщаха се с приятеля ѝ от Банско, Филип шофирал, а Рая спяла на задната седалка. Минали Предела и започнали да се спускат, когато отзад ги блъска джип «Ауди» и ги изхвърля в дерето. Киата се превърта на таван и се забива челно в дърво. Филип е със счупена бедрена кост и глезен, в Благоевградската болница му правят две спешни операции и го преместиха във Военномедицинска академия в София. При катастрофата Рая удря главата си в тавана, положението ѝ е толкова сериозно, че линейката я кара директно в «Пирогов».

— Страшно съжалявам…

— Много се ядосах, когато Ивета ми каза, че Рая се гласи да се раздели с девствеността си. Щели да правят секс с Филип, обещали си го за Банско. Той е чудесен младеж, двамата са израснали заедно. Син е на най-добрата приятелка на жена ми и на моя най-добър приятел. Но тя беше само на седемнайсет… Забраних ѝ да ходи, издадох се, че знаем какво е решила. Ивета ми вдигна страхотен скандал пред Рая и в яда си казах доста силни думи и на двете. Като си представя, че последното, което дъщеря ми е чула от мен, са били обиди, направо ми идва да свърша със себе си! Така че недей да съдиш сурово баща си…

— Едва ли си я нарекъл курва и боклук.

— Не, разбира се! Рая не била споделила е майка си, а с Мария — жената, която се грижеше за дома ни и която я е отгледала. След катастрофата съпругата ми я уволни.

— Майчина ревност. По същия начин нашите ме ревнуваха от професора. Всъщност — като се замисля — на никого не съм разказвала тези неща. Даже се учудвам, че си ги спомням — Кристина прехапа долната си устна.

— Професорът е този старец, заради когото са те анатемосали?

— Да… Глупостите на нашите… Той беше страхотен човек. В единайсети клас обстановката у дома стана нетърпима. Окончателният разрив между родителите ми беше политически — Тодор Живков най-сетне бе паднал от власт, за голяма радост на татко. «Сега ще ви наврем в кучи гъз! Комунистите — на сапун!» — кискаше се той, а мама му крещеше: «Лумпени! Мръсни прошляци!». Съученичките ми правеха планове с родителите си с какво ще са облечени на бала, а у дома всеки ден ставаха свади за това кой на кого какво изял — двамата си пазаруваха и готвеха отделно. Във Френската карахме УПК «Стенография и машинопис» и след първия срок учителката ме препоръча на Евтим То лев, възрастен професор по психология, който търсеше някой да му помага в редакцията на научните му трудове. Горкият, пишеше на машина с два пръста. Съпругата му бе починала, нямаха деца и той живееше напълно сам, забравен от приятели и роднини. Дълги години се занимавал с Фройд, Юнг и други представители на отричаните у нас психоаналитични школи, заради което бе имал големи неприятности. По онова време — вече пенсионер — считаше, обнадежден от промяната, че най-сетне трудовете му ще видят бял свят. Страхотен човек — имаше нещо аристократично в него, за първи път виждах мъж, който да стои у дома си е изрядно изгладен панталон и лъснати до блясък черни обувки. С мен се държеше като е любима внучка, но и като със зрял човек — обясняваше ми това, върху което работехме, искаше мнението ми по различни въпроси, интересуваше се от всичко около себе си.