Хенри Милър - Nexus

Що се отнася до следващото, никой освен Бердяев не би могъл да напише това: „При Достоевски има сложно отношение към злото. Може до голяма степен да изглежда така, сякаш той е заблуден. От една страна, злото си е зло, то следва да бъде разобличавано и трябва да бъде изпепелявано. От друга страна, злото е духовен опит на човека. Такава е човешката съдба. Докато върви по пътя си, човек може да се обогати, изживявайки злото, но е нужно това да се разбира правилно. Не самото зло го обогатява; той се обогатява от онази духовна сила, която се надига в него, за да преодолее злото. Човекът, който казва: «Ще се предам на злото; за да се обогатя», никога не се обогатява — той загива. Но именно злото е това, което подлага на изпитание човешката свобода…“

А сега още един цитат (пак от Бердяев), защото ни приближава с една крачка до рая…

„Църквата не е царството Божие; църквата се е появила в историята и действа в историята: тя не означава трансфигурация на света, поява на ново небе и на нова земя. Царството Божие е трансфигурация на земята, не само трансфигурация на отделния човек, но и трансфигурация на общественото и космическото; и това е краят на този свят — свят на правда и красота. Когато Достоевски е казал, че красотата ще спаси света, е имал предвид трансфигурацията на света и идването на царството Божие и това е есхатологичната надежда…“

Като говоря за себе си, трябва да кажа, че ако някога съм имал надежди — есхатологични или каквито щете, — то тъкмо Достоевски ги разби. Или може би трябва да го смекча, като кажа, че е „обявил за невалидни“ онези културни стремежи, породени от западното ми възпитание. Азиатската част, с една дума, монголецът в мен, е останала непокътната и винаги ще си остане такава. Тази моя монголска страна няма нищо общо с културата и личността; тя представлява съществото — корен, чиято мъзга идва от някой неподвластен на времето прародителски клон на генеалогичното дърво. В този бездънен резервоар всички хаотични елементи на собствената ми природа и на американското ми наследство са погълнати, както океанът поглъща реката, вливаща се в него. Странно, но като роден в Америка, аз разбирам Достоевски или по-скоро героите му и проблемите, които ги измъчват, по-добре, отколкото ако бях европеец. Струва ми се, че английският е по-подходящ да предаде Достоевски (ако трябва да го четете в превод) от френския, немския, италианския и всеки друг неславянски език. А американският живот — от гангстерското до интелектуалното равнище — има парадоксално огромни прилики с многопластовото руско ежедневие на Достоевски. Какво по-добро доказателство да искаме от метрополиса Ню Йорк, в чиято почва конгломерат избуява като бурен всяка разпътна, позорна, откачена идея? Човек трябва само да се сети за тамошната зима, за това, какво значи да си гладен, самотен, отчаян в този лабиринт от монотонни улици, оградени от монотонни къщи, гъмжащи от монотонни индивиди, претъпкани с монотонни мисли. Монотонни и в същото време неограничени!

Милиони от нас никога не са чели Достоевски и дори при споменаване името му не им говори нищо, но въпреки това те — милиони хора — направо са извадени от Достоевски, водят същия смахнат, „налудничав“ живот тук, в Америка, който създанията на Достоевски са живели в създадената от въображението му Русия. Ако вчера те все още можеха да бъдат смятани за водещи човешко съществуване, утре светът им ще има характер и ще се отличава с черти, по-фантастично изтерзани от всяко или всичките създания на Бош. Днес те вървят до нас, рамо до рамо и очевидно не стряскат никого със своя допотопен аспект. Някои наистина продължават да следват призванието си — проповядват Евангелието, обличат трупове, грижат се за лудите, — сякаш никога нищо не се е случило. И най-малко понятие си нямат, че „човекът вече не е същият като преди“.

Ах, монотонната тръпка, родена от разхождането по улиците в зимна утрин, когато железните греди са замръзнали за земята, а млякото в бутилките се надига като пънчето на гъба. Северен ден, да го наречем, когато и най-тъпото животно не би дръзнало да си подаде носа от дупката. Да заговориш непознат в такъв ден и да молиш за подаяния би било немислимо. В този хапещ, ръфащ студ, когато леденият вятър свири в мрачните улици каньони, никой, който е с всичкия си, не би се спрял достатъчно задълго, за да бръкне в джоба си да търси монета. В такава сутрин, която един заможен банкер би описал като „ясна и свежа“, просякът няма право да е гладен или да му трябват пари за път. Просяците са за топлите, слънчеви дни, когато дори и садистът по душа спира да подхвърли трошици на птичките.