Хенри Милър: Nexus

Пауза. Тежка пауза.

— А какво — продължих аз — те кара да мислиш, че си достойна за любов? Или дори че си обичана? Или ако мислиш, че си, че си способна да отговориш със същото? Седни, защо не седнеш? Знаеш ли, наистина ще е интересно да си поговорим. Дори бихме могли да стигнем до нещо. Бихме могли да стигнем до истината. Ще ми се да опитам. — Тя ми хвърли странен, сепнат поглед. — Казваш, че Мона си мисли, че харесвам сложните същества. Честно да ти кажа, не ги харесвам. Да вземем теб — ти си много просто устроена… издялана от едно парче, нали? Цялостна, както казват. Толкова си наясно със себе си и с целия свят, че само за да се увериш, се поставяш под наблюдение. Твърде жесток ли съм? Давай, подхилвай се, щом искаш. Нещата стават странни, като ги преобърнеш наопаки. Освен това не си постъпила в болницата по своя воля, нали? Поредната небивалица на Мона, какво друго! Естествено, налапах я с все въдицата, кордата и плувката… защото не исках да разваля взаимната ви дружба. И сега, когато си навън благодарение на моите старания, искаш да ми изразиш благодарността си. Това ли е? Не искаш да ме гледаш нещастен — особено след като живея с някого, който ти е мил и драг.

Тя се разкиска, въпреки че беше страшно вбесена.

— Чуй ме, ако ме беше попитала дали ревнувам от теб, макар и да ми е много неприятно да го призная, щях да кажа „да“. Не ме е срам да си призная, че за мен е унизително да мисля, че човек като теб може да ме накара да ревнувам. Ти едва ли си типът, който бих избрал за съперник. Не обичам морфодитите повече от хората с палец, който има две фаланги. Имам предразсъдъци. Буржоазни , ако щеш. Никога не съм обичал някое куче, но не съм и мразил. Срещал съм педали — забавни, умни, талантливи, занимателни, но трябва да кажа, че не ми е хрумвало да живея с тях. Не ти говоря за морал, нали разбираш, говоря ти за предпочитания. Има неща, които ми лазят по нервите. Много е жалко, нека се изразя по-меко, че жена ми е толкова пламенно привлечена от теб. Звучи нелепо, нали? Почти литературно. Жива срамота си е. Искам да кажа, че не е могла да избере истински мъж, щом е трябвало да ми измени — дори да е някой, когото презирам. Но ти … — защо, мамка му ?! — това ме прави абсурдно беззащитен. Потръпвам при самата мисъл, че някой ще ми каже: „Какво ти има на тебе ?“ Защото няма как да не му има нещо на мъж — или поне така разсъждава светът, — чиято жена е страстно привлечена от друга жена. Съсипах се да търся какво ми има, ако изобщо ми има нещо, но не мога да го посоча с пръст. Освен това ако една жена е способна да обича друга жена освен мъжа, с когото е свързана, в това няма нищо нередно, нали? Не бива да бъде обвинявана, ако случайно е надарена с необичаен запас от обич, нали? Ала ако предположим, че като съпруг на едно толкова необикновено създание човек се съмнява в изключителната способност на жена му да обича, тогава какво? Че за да подготви съпруга си, да го уговори, както се оказва, тя лукаво и коварно се бори да отрови ума му, измисля или скалъпва най-фантастични небивалици — разбира се, до една невинни — за преживявания с приятелки преди брака. Без никога да признава открито, че е спала с тях, но го загатва, намеква, вечно намеква, че може и да е било така. И в момента, когато съпругът… аз , с други думи, покаже страх или тревога, тя яростно отрича всякакви подобни неща, настоява, че картината е плод на въображението му… Схващаш ли? Или става твърде сложно?

Тя седна. Лицето й внезапно придоби сериозен вид. Приседна на ръба на леглото и ме погледна изпитателно. Изведнъж на лицето й се изписа усмивка, сатанинска усмивка, и тя възкликна:

— Значи такава е играта ти! Сега ти искаш да отровиш моя ум! — щом го каза, сълзите й бликнаха и тя се разрида.

За късмет Мона се прибра точно в разгара на рева.

— Какво правиш с нея? — беше първото, което каза. Обгърна раменете на горкичката Стася, започна да я гали по косата и да й шепне успокоително.

Трогателна сцена. Ала малко прекалено истинска за мен, че да се трогна.

Развръзката: Стася не бива и да се опитва да си тръгне. Трябва да остане и да си отспи добре.

Стася ме поглежда въпросително.

— Разбира се, разбира се! — казвам. — В такава нощ и куче не бих изпъдил.

Най-шантавото нещо в тази сцена, като си я припомням сега, беше Стася, издокарана в мека ефирна нощничка. Ако имаше и лула в устата, щеше да е идеално.

Да се върнем към Фьодор… Понякога направо ме хващаше краста от вечните им глупотевини за Достоевски. Аз самият никога не съм претендирал, че разбирам Достоевски. Във всеки случай поне не целия. (Познавам го, както човек познава сродна душа.) Нито пък съм го изчел целия, дори и до днес. Винаги съм си мислел да оставя последните няколко хапки за четене на смъртното легло. Например не съм сигурен дали съм чел Сънят на смешния човек или съм слушал за него. Не съм и никак сигурен дали знам кой е Марцион и какво е марционизъм. У Достоевски, както и в самия живот, има много неща, които бих желал да останат мистерия. Обичам да мисля за Достоевски като за личност, обвита в непроницаемата аура на мистерията. Например никога не мога да си го представя с шапка — каквито е нахлупил Свегенборг на ангелите си. Нещо повече, винаги съм очарован да узная какво имат да кажат другите за него — дори и когато техните възгледи ми се струват безсмислени. Само преди ден се натъкнах на цитат, който съм драснал в един бележник. Вероятно от Бердяев. Ето го: „След Достоевски човекът вече не е същият като преди.“ Ободрителна мисъл за болното човечество.