Хенри Милър - Nexus

Колко чаровен, колко възхитителен може да бъде този свят — свят на лъжи и фалшификации, когато няма какво по-добро да се прави, няма никакъв риск. Не сме ли прекрасни ние, веселите, проклетите лъжци?

— Жалко, че самият Достоевски не е с нас! — възкликва понякога Мона. Сякаш той е измислил всички онези луди, всичките налудничави сцени, наводнили романите му. Искам да кажа, измислил ги е за собствено удоволствие или защото е роден глупак и лъжец. И веднъж не им е просветнало, че те може да са „лудите“ герои на книга, която животът пише с невидимо мастило.

Ето защо не е чудно, че почти всеки — мъж или жена, — от когото Мона се възхищава, е „луд“, а всеки, който презира — „глупак“. И все пак когато реши да ми направи комплимент, винаги ме нарича глупак. „Ти си толкова мил глупак, Вал.“ Което значи, че съм достатъчно велик, достатъчно сложен, поне по нейна преценка, за да принадлежа на света на Достоевски. Понякога, когато започне да се превъзнася по ненаписаните ми книги, дори отива толкова далеч да твърди, че съм втори Достоевски. Жалко, че не мога сегиз-тогиз да получа някой епилептичен припадък. Това наистина щеше да ми придаде необходимата тежест. Онова, което за жалост става, онова, което разваля магията, е, че бързо-бързо дегенерирам в „буржоа“. С други думи казано, ставам твърде любопитен, твърде дребнав, твърде нетолерантен. Достоевски според Мона никога не е проявявал ни най-малък интерес към „фактите“. (Една от онези полуистини, от които понякога ме полазват тръпки.) Не, ако се вярва на нея, Достоевски винаги е витаел в облаците — или пък се е ровел в дълбините. Никога не си е правел труда да изплува на повърхността. Изобщо не се е сещал за ръкавици, маншони и палта. Нито пък е ровел из женските чанти, за да търси имена и адреси. Живял е само във въображението.

Стася пък си имаше свое собствено мнение за Достоевски, за начина му на живот, за метода му на работа. Въпреки приумиците си в края на краищата тя беше малко по-близо до действителността. Знаеше, че куклите се правят от дърво или папиемаше, а не само от „въображение“. И не беше много сигурна, че и Достоевски не е имал своята „буржоазна“ страна. При Достоевски най-силно я привличаше диаболичният елемент. За нея дяволът беше истински. Злото беше истинско. От друга страна, злото при Достоевски като че ли не засягаше Мона. За нея то беше само още един елемент от неговото „въображение“. Нищо в книгите не я плашеше. И в живота почти нищо не я плашеше, ако става дума. И може би точно заради това минаваше невредима през огъня. Но що се отнася до Стася, прихванеше ли я странно настроение, дори и споделянето на закуската се превръщаше в изпитание. Тя надушваше злото, можеше да усети присъствието му дори в студената каша. За Стася дяволът беше всеприсъстващо Същество, вечно причакващо жертвата си. Носеше амулети, за да отпъжда злите сили. При влизане в непознат дом правеше разни знаци или повтаряше литании на странни езици. На всичко това Мона се усмихваше снизходително и смяташе за „възхитително“, че Стася е толкова примитивна, толкова суеверна.

— Това е славянката в нея — казваше тя.

Сега, когато властите повериха Стася в ръцете на Мона, беше наш дълг да преценим по-ясно положението и да осигурим по-надежден, по-спокоен начин на живот на това сложно създание. Според жалната история на Мона освободили Стася от затвора й с най-голяма неохота. Какво им е казала за своята приятелка — и за себе си също, — може да узнае само дяволът. Чак след седмици и само с най-ловки маневри успях да сглобя пъзела, който тя бе конструирала в разговора си с лекуващия лекар. Ако си нямах друга работа, щях да заявя, че и двете са за лудницата. За щастие чух и друга версия на разговора и то най-неочаквано не от друг, а от Кронски. Защо се беше заинтересувал от случая не знам. Без съмнение Мона бе дала на властите името му — като семеен лекар. Вероятно му се беше обадила посред нощ и с ридаещ глас го бе умолявала да направи нещо за обичната й приятелка. Онова, което пропусна да ми каже, беше във всеки случай, че Кронски бе гарантирал за освобождаването на Стася, че никой не отговаря за нея и че една дума от него (на властите) можеше да се окаже пагубна. Това последното беше ала-бала и аз така и го приех. Истината вероятно беше, че отделенията са били претъпкани до преливане. Имах едно наум да посетя болницата някой хубав ден и да разбера точно какво се е случило. (Само за протокола.) Нямаше за къде да бързам. Усещах, че сегашното положение е само прелюдия или предвестие за онова, което тепърва щеше да става.