Хенри Милър - Nexus

Междувременно хуквах към Вилидж всеки път, когато имах импулс. Скитосвах навсякъде като улично псе. Приближах ли електрически стълб, вдигах крак и го опикавах: бау-бау! Бау!

Ето защо често се оказвах пред Железния котел, до парапета, отделящ мизерната полянка, сега потънала до колене в черен сняг, и гледах кой идва и кой си отива. Двете маси най-близо до прозореца бяха на Мона. Наблюдавах я как припка напред-назад в приглушената светлина на свещите, раздава храната с вечната цигара, залепена на устните, а лицето й разцъфва в усмивка, докато поздравява клиентите и им взима поръчките. От време на време Стася сядаше на масата, вечно с гръб към прозореца, облегнала лакти на масата и подпряла глава с длани. Обикновено продължаваше да седи и след като и последният клиент си отидеше. После Мона сядаше при нея. Съдейки по израза на лицето на втората, те вечно водеха оживен разговор. Понякога така се заливаха от смях, че чак се превиваха. Ако в това настроение някой от любимците им се опиташе да се присъедини към тях, те го отпъждаха като муха винарка.

За какво ли можеха да си говорят тези две мили създания, че толкова, ама толкова да ги поглъща? И да е толкова болезнено смешно. Отговорете ми и сядам и ви написвам историята на Русия.

В мига, в който подозирах, че се готвят да тръгнат, офейквах. Бродех бавно и горестно, надничах ту в един, ту в друг бардак и накрая стигнах до площад „Шеридан“. На ъгъла на площада, вечно осветено като старомоден бар, беше свърталището на лесбийките. Знаех, че двете най-накрая ще се домъкнат тук. Чаках само да се уверя, че ще седнат. После — поглед към часовника, за да преценя, че само след два-три часа поне едната от двете ще се върне в леговището. Беше утешително, като хвърлиш последен поглед към тях, да установиш, че вече са се превърнали в център на загрижено внимание. Утешително — що за дума?! — да знаеш, че са под закрилата на милите създания, които така добре ги разбираха и вечно се сплотяваха, за да ги подкрепят. Беше забавно и да размишляваш, докато влизаш в метрото, че с леко преподреждане на дрехите дори експерт по Бертийон би срещнал трудности да установи кой е момче и кой — момиче. Момчетата неизменно бяха готови да умрат за момичетата и обратно. Не бяха ли всичките в същия зловонен кюп, в който са погребани всички чисти, почтени души? Толкова милички бяха — цялата банда. Направо сладурчета . Олеле, мале, какви дрешки само си измисляха! Всяка от тях, особено момчетата, беше родена актриса. Дори и онези срамежливи дребосъчета, дето се свиваха по ъглите и си гризяха ноктите.

Дали от контакта с тази атмосфера, в която царяха любов и взаимно разбирателство, Стася не бе развила идеята, че между мен и Мона не всичко е наред? Или се дължеше на ударите с парен чук, които нанасях в мигове на истина и откровеност?

— Не бива да обвиняваш Мона, че те мами и лъже — казва ми тя една вечер. Как така се случи, че бяхме сами, не мога да си представя. Може би тя очакваше Мона да се появи всеки миг.

— А според теб в какво да я обвинявам? — отвърнах, като се чудех какво ли ще последва.

— Мона не е лъжкиня и ти го знаеш. Тя си измисля, преиначава, стъкмява… защото така е по-интересно. Мисли си, че я харесваш повече, когато усложнява нещата. Уважава те прекалено много, за да те лъже наистина.

Не си направих труда да отговоря.

— Не го ли знаеш? — повиши тя глас.

— Честно, не! — отвърнах.

— Искаш да кажеш, че преглъщаш всички онези фантасмагории, които ти пробутва?

— Ако искаш да кажеш, че смятам всичко това за невинна игричка — не.

— Но защо да иска да те мами, когато толкова много те обича? Знаеш, че си всичко за нея. Да, всичко.

— За това ли ревнуваш от мен?

— Аз да ревнувам ? Бясна съм, че се държиш така с нея, че си толкова сляп, така жесток, така…

Вдигнах ръка.

— За какво точно намекваш? — троснах се. — Каква е играта?

— Игра? Игра? — тя се надигна с маниера на възмутена и съвсем стъписана царица. Изобщо не подозираше, че панталонът й е разкопчан и ризата й се подава.

— Седни — казах. — Ето, вземи си още една цигара.

Отказа да седне. Настоя да се разхожда напред-назад, напред-назад.

— В какво предпочиташ да вярваш? — подхванах аз. — Че Мона ме обича толкова много, че трябва да ме лъже ден и нощ? Или че теб обича толкова много, че няма смелост да ми го каже? Или че ти я обичаш толкова много, че не издържаш да я гледаш нещастна? О, нека те попитам първо ти знаеш ли какво е любов ! Кажи ми: била ли си влюбена в мъж? Знам, че някога си имала куче, което си обичала — или поне така си ми казвала. Знам, че си правила любов с дървета. Знам и че обичаш повече, отколкото мразиш, но… знаеш ли какво е това любов? Ако срещнеш двама души, които са лудо влюбени един в друг, дали твоята любов към тях ще усили тази любов или ще я унищожи? Ще ти го кажа другояче. Може би така ще ти стане по-ясно. Ако гледаш на себе си само като на обект за съжаление и някой ти покаже истинска привързаност, истинска любов, ще има ли значение за теб дали този човек е той или тя, женен или не? Искам да кажа, можеш ли, би ли могла да се задоволиш просто да приемеш тази любов? Или ще я искаш изключително за себе си?