Хенри Милър - Nexus

Чуйте, чуйте, чучулигата на портите на рая пее!

Проследих ги донякъде, сам почти заразен от пълното им безгрижие. Изведнъж рязко свих наляво към апартамента на Осицки. Неговата „ергенска квартира“, би трябвало да кажа. И много ясно, там светеше, а пианолата тихичко свиреше morceaux choisis de 4 4 Morccaux clioisis de (фр.) — избрани откъси от… — Бел.прев. Донаний.

„Привет вам, мили въшки“ — помислих си и подминах. Над канала Гоуанус се вдигаше мъглица. Сигурно се топеше някой ледник.

Когато се прибрах, я заварих да си маже лицето с крем.

— Къде си, за бога? — попита тя почти обвинително.

— Отдавна ли се прибра? — контрирам аз.

— Преди часове.

— Странно. Бих се заклел, че излязох оттук само преди двайсет минути. Може би съм се разхождал насън. Странно, но имах чувството, че ви видях с Джим Дрискол да се разхождате под ръка…

— Вал, сигурно си болен.

— Не, само подпийнал. Искам да кажа… халюцинирам .

Тя полага хладна длан на челото ми, напипва пулса ми. Явно всичко е нормално. Това я озадачава. Защо си измислям такива истории? Само за да я мъча? Няма ли достатъчно поводи за притеснение — Стася е в лудницата, а наемът е просрочен. Трябва да съм по-деликатен.

Приближавам се до будилника и посочвам стрелките. Шест часа.

— Знам — казва тя.

— Значи не съм видял тебе само преди няколко минути?

Тя ме поглежда така, сякаш съм на ръба на слабоумието.

— Няма защо да се притесняваш, миличка — чуруликам аз. — Цяла нощ се наливах с шампанско. Сега съм убеден, че не си била ти — било е астралното ти тяло. — Пауза. — Както и да е, Стася е добре. Разговарях надълго с един от останалите…

— Ти…?

— Да, искаше ми се да направя нещо по-добро, затова реших да изтичам да проверя как се справя. Занесох й шарлота по руски.

— Трябва да си легнеш, Вал, изтощен си. — Пауза. — Ако искаш да разбереш защо закъснях толкова, ще ти кажа. Току-що се разделих със Стася. Измъкнах я оттам някъде преди три часа — тя се разкикоти — или пък се разкиска? — Утре ще ти разкажа всичко. Дълга история.

За нейно смайване отвърнах:

— Не се притеснявай, чух я цялата преди малко.

Угасихме лампите и пропълзяхме в леглото. Чувах я как се смее сама.

За „лека нощ“ подхвърлих шепнешком:

— Берта Филигран от езерото Титикака.

Често след сеанс с Шпенглер или Ели Фор се просвам на леглото напълно облечен и вместо да размишлявам за древните култури, се залутвам в света лабиринт на фалшификациите. Като че ли никоя от тях не е способна да казва истината дори и за такова просто нещо като ходенето до тоалетната. Стася, сама по себе си искрена душа, придоби този навик, за да угоди на Мона. Дори и в онази фантастична история, дето била незаконно дете на Романов, има зрънце истина. При нея никога няма лъжи от край до край, както при Мона. Нещо повече, ако някой й излезе насреща с истината, тя не разиграва истеричен припадък, нито пък се изнася надуто от стаята. Не, тя просто се ухилва до уши и изражението й постепенно омеква до милата усмивка на ангелче. Има мигове, когато вярвам, че мога някак си да се разбера със Стася. Но точно когато усещам, че моментът е назрял, Мона я грабва и я отнася като животно, закрилящо малкото си.

Едно от най-странните бели петна в интимните ни разговори — защото от време на време разговаряме дълго-предълго и привидно искрено, — та един от тези непонятни пропуски, казвам, е свързан с детството. Как са си играли, къде, с кого си остава пълна мистерия. Очевидно от люлката са прескочили в женствеността. Никога не се споменават приятел от детинство или чудесна чучулига, на която са се радвали. Никога не говорят за любима улица, за парк, в които са си играли, или за игра, която са обичали. Питал съм ги направо: „Можете ли да карате кънки? Плувате ли? Играли ли сте някога на кегли?“ Да, наистина, умеят всички тези неща, а и други. Защо не? Но никога не си позволяват да се впуснат в миналото. Никога не се случва внезапно, както става в оживените разговори, да си припомнят някое странно или прекрасно преживяване от детството. Сегиз-тогиз едната или другата споменава, че си счупила ръка или си навехнала глезена, но къде, кога? Отново и отново се мъча да ги върна назад, леко, с придумване, както се води кон към конюшнята, ала напразно. Подробностите ги отегчават. Какво значение има, питат, кога се е случило или къде? Много добре тогава, кръгом ! Прехвърлям разговора към Русия и Румъния с надеждата да уловя проблясък или лъч на разпознаване. Умело при това — започвам от Тасмания или Патагония и съвсем постепенно и заобиколно си проправям път към Русия, Румъния, Виена и равнините на Бруклин. Като че ни най-малко не подозират играта ми, те също изведнъж започват да говорят за непознати места, включително Русия и Румъния, но сякаш разправят нещо, разказано им от непознат или прочетено в пътеводител. Стася, малко по-изкусна, може дори да се престори, че ми подсказва нещо. Например може да й щукне да разкаже някоя фалшива случка, взета от Достоевски, като вярва, че си го спомням слабо — дори и да имах добра памет, не е възможно да си спомням хилядите случки, от които гъмжат многотомните произведения на Достоевски. А и как аз самият мога да бъда сигурен, че не ми пробутва истинския Достоевски? Защото имам отлична памет за аурата на прочетените неща. За мен е невъзможно да не разпозная фалшивия почерк на Достоевски. Както и да е, за да я предразположа, се правя, че си спомням случката, която ми разказва. Кимам в съгласие, смея се, пляскам с ръце — каквото си пожелае, но никога не се издавам пред нея, че знам, че си измисля. Понякога обаче й напомням — в същия игрови дух — за някоя дреболия, която е замазала, или за нещо, което е изкривила. Дори се впускам в продължителен спор, ако тя се престори, че е разказала случката вярно. А Мона през цялото време седи там и слуша внимателно, без да забелязва нито истината, нито лъжата, щастлива като птичка, защото говорим за нейния идол, нейния Бог, Достоевски.