Хенри Милър - Nexus

В този момент той стана от леглото да си налее едно питие, като в същото време ме попита в състояние ли съм да понеса още дрънканици. Кимнах утвърдително.

— Абсолютно съм навит, както виждаш — продължи той. — Всъщност започвам пак да го виждам толкова ясно, всичко — сега, когато ти се изповядах, — та чак ми се струва, че мога сам да напиша книгите. Може и да не съм живял за себе си, но със сигурност съм живял живота на другите. Може би ще започна да живея своя собствен живот, когато започна да пиша. Знаеш ли, вече съм по-мило настроен към света — сега, след като така ми олекна. Може да си прав, че трябва да бъда по-щедър към себе си. Със сигурност тази мисъл успокоява. Отвътре съм твърд като стомана. Трябва да се стопя, да развия влакна, хрущяли, лимфа и мускули. Помисли си: някой се е оставил да стане толкова скован… абсурд, какво друго! Така става, като се бориш за живот.

Той спря, колкото да гаврътне питието, и се впусна нататък:

— Знаеш ли, на света няма нищо, което да си струва да се бориш за него освен покоя. Колкото повече възтържествуваш на този свят, толкова повече побеждаваш себе си. Исус е бил прав. Човек трябва да възтържествува над света. „Победете света“ — май такъв беше изразът. Да го постигнеш, естествено, означава да добиеш ново съзнание, нов поглед към нещата. И това е единственото значение, което можем да вложим в свободата. Никой земен човек не може да постигне свободата. Умрете за света — и ще откриете вечния живот. Предполагам, знаеш, че пришествието на Христос е било много важно за Достоевски. Достоевски е успял да прегърне идеята за Бога единствено чрез зачеването на богочовек. Той очовечава идеята за Господа, приближава го до нас, прави го по-разбираем и най-накрая, колкото и странно да звучи, още по-божествен… И пак трябва да се върна към престъпното. Единственият грях, или престъпление, който човек е можел да стори, в очите на Исус е било да съгреши срещу Светия дух. Да отрече духа, или жизнената сила, ако искаш. Христос не познава такова нещо като престъпник. Той пренебрегва всичките тези глупости, това объркване, това противно суеверие, с което човечеството се е обременило от хилядолетия. „Онзи, който е безгрешен, нека първи да хвърли камък!“ Което не значи, че Христос е смятал всички хора за грешници. Не, смятал е, че всички ние сме пропити, обагрени, опетнени с идеята за греха. Така, както аз разбирам думите му, тъкмо от чувството за вина сме създали греха и злото. Не че грехът и злото са реални сами по себе си. Което отново ме връща в сегашната задънена улица. Въпреки всички истини, изложени от Христос, светът днес е прояден и напоен с греховност. Всеки се отнася като престъпник към ближния си. И така, освен ако не се захванем да се изтребваме взаимно — световно клане, — трябва да се счепкаме с демоничната сила, която ни управлява. Трябва да я превърнем в здрава, динамична сила, която ще освободи не само нас — ние не сме толкова важни!, — а жизнената сила, заприщена в нас. Едва тогава ще започнем да живеем. А да живеем означава вечен живот — нито повече, нито по-малко. Човекът, а не Бог е създал смъртта. Смъртта е знак за нашата уязвимост, нищо повече.

Приказваше ли, приказваше ли, приказваше. Не успях да мигна почти до зазоряване. Когато се събудих, него го нямаше. На масата намерих петдоларова банкнота и кратка бележка, в която се казваше, че трябва да забравя всичко, за което сме си говорили, и че то не било важно. „Пак си поръчвам нов костюм — беше добавил. — Ти избери плата вместо мен.“

Естествено, не можах да го забравя, както той ми предлагаше. Всъщност седмици наред не можех да мисля за нищо друго освен за „човека престъпник“ или, както го беше казал Стаймър, „човека — престъпник сам по себе си“.

Един от многото изрази, които беше подхвърлил, не ми даваше мира — онзи за „човека, търсещ убежище в разума“. Точно тогава за първи път, мисля, поставих под въпрос съществуването на разума като нещо отделно. Мисълта, че вероятно всичко е разум, ме омагьоса. Звучеше ми по-революционно от всичко чуто досега.

Несъмнено беше любопитно, меко казано, че човек от калибъра на Стаймър е обсебен от идеята да слезе под земята, да намери убежище в разума. Колкото повече мислех по тази тема, толкова повече чувствах, че той се опитва да направи от космоса един грандиозен, изумителен капан за плъхове. Когато след няколко месеца му изпратих известие да дойде на проба и научих, че е умрял от мозъчен кръвоизлив, не се изненадах ни най-малко. Разумът му очевидно бе отхвърлил изводите, които той му бе наложил. Беше се докарал до смърт чрез умствена мастурбация. С това спрях да се тревожа за разума като убежище. Разумът е всичко. Бог е всичко. Е, и какво?