Хенри Милър - Nexus

Понечи пак да млъкне.

— Давай — казах му. — Звучи интересно.

— Ами — продължи той — независимо дали го знаеш или не, на света не е останало такова нещо, което би могло да се нарече душа. Което отчасти обяснява защо ти е толкова трудно да започнеш да пишеш. Как да пишеш за хора без души? Аз обаче мога . Открай време живея точно с такива хора, работя за тях, изучавам ги, анализирам ги. Не говоря само за клиентите ми. Лесно е да гледаме на престъпниците като на бездушни. Но ако ти кажа, че навсякъде няма нищо друго освен престъпници, без значение накъде ще погледнеш? Човек не е длъжен да бъде виновен за престъпление, за да е престъпник. Но както и да е, ето какво имах предвид… знам, че можеш да пишеш. Нещо повече, нямам съвсем нищо против някой друг да пише книгите ми. На теб, за да изнамериш материала, който съм натрупал, ще ти трябват няколко живота. Защо да губиш още време? О, да, забравих да спомена нещо… то може да те уплаши и прогони. Ето какво… дали някога ще издадат книгите ми или не, на мен ми е все едно. Искам просто да се отърва от тях, нищо повече. Идеите са универсални — не ги смятам за своя собственост…

Той си сипа ледена вода от каната до леглото.

— Всичко това сигурно ти звучи фантастично. Недей да взимаш решение веднага. Обмисли го! Огледай го от всеки ъгъл. Не би ми се искало да приемеш, а след месец-два да те хване шубето и да се откажеш. Но нека да привлека вниманието ти към нещо. Ако продължиш да я караш още дълго време по същия начин, никога няма да събереш куража да скъсаш с него. Нямаш оправдания да продължаваш сегашния си начин на живот. Ти се подчиняваш на закона на инерцията, нищо повече.

Той се прокашля, сякаш засрамен от собствените си забележки. После продължи бързо и ясно:

— Не съм идеалният компаньон за теб, съгласен съм. Притежавам всички мислими недостатъци и съм абсолютен егоцентрик, както много пъти съм казвал. Но не съм завистлив, нито ревнив, нито дори амбициозен в обичайния смисъл. Без работното време — а аз нямам намерение да се закопавам — през повечето време ще си сам, свободен да вършиш каквото ти скимне. С мен ще бъдеш сам дори и ако живеем в една стая. Не ми пука къде ще живеем, стига да е в чужбина. Отсега нататък ме чака луната. Развеждам се със себеподобните си. Нищо не е в състояние да ме изкуши да участвам в играта. Нищо стойностно — поне в моите очи — не би могло да бъде постигнато понастоящем. И аз може нищо да не постигна, да си призная. Но поне ще съм доволен, че се занимавам с онова, в което вярвам… Виж, може и да не съм изразил много ясно идеята си за тая работа с Достоевски. Струва си да понавляза в подробности, ако можеш да го понесеш. Така, както аз го виждам, със смъртта на Достоевски светът влиза в съвсем нова фаза на съществуване. Достоевски обобщава модерната епоха, също както Данте — Средните векове. Модерната епоха — съвсем погрешно название между другото — беше просто преходен период, кратка почивка за поемане на дъх, докато човекът се приспособи към смъртта на душата. Ние вече водим някакъв гротесков лунен живот. Вярванията, надеждите, принципите, убежденията, крепили нашата цивилизация, вече ги няма. И няма и да бъдат възкресени. Засега го приеми на доверие. Не, оттук нататък и още дълго занапред ние ще живеем в разума. Това означава унищожение… самоунищожение. Ако попиташ защо, мога да ти кажа само това: защото Човекът е създаден да живее с цялото си същество. Но природата на това същество е изгубена, забравена, погребана. Целта на живота на земята е човекът да открие истинското си същество — и да живее в съгласие с него! Но ние няма да се впускаме в това . То е за далечното бъдеще. Проблемът е междувременно . И ето къде се появявам аз. Нека ти го изложа възможно най-кратко… Всичко онова, което сме задушавали — ти, аз, всички ние, — откак свят светува, трябва да бъде изживяно. Трябва да се опознаем — такива, каквито сме. А какво сме ние освен крайния продукт на дърво, вече неспособно да ражда плод? Ето защо трябва да слезем под земята, като семена, за да може нещо ново, нещо различно да се появи. Не време трябва, а нов поглед към нещата. С други думи, нов апетит към живота. Така, както е, ние само се правим, че живеем. Живи сме само в мечтите си. Тъкмо разумът в нас отказва да бъде убит. Разумът е твърд — и далеч по-тайнствен и от най-разюзданите мечти на теолозите. Може пък да не съществува нищо друго освен разум… не малкият разум, който познаваме, разбира се, а великият Разум, в който плуваме. Разумът, който просмуква цялата вселена. Достоевски, да ти напомня, притежава невероятната способност да прониква не само в човешката душа, но и в разума и духа на вселената. Ето защо е невъзможно да се откачим от него, макар че, както казах, онова, което той представлява, вече го няма.