Когато едно положение толкова се влоши, че сякаш няма разрешение, остават само убийството или самоубийството. Или и двете. А ако не успееш, ставаш за посмешище.
Невероятно е как може да се задейства човек, когато няма с какво да се бори освен със собственото си отчаяние. Събитията се трупат самоволно. Всичко се превръща в драма… в мелодрама.
Започнах да губя почва под краката си, осъзнавайки бавно, че никакъв признак на гняв, никакви заплахи, никаква проява на скръб, нежност или угризения — нищо от онова, което казвам или правя, нямаше ни най-малко значение за нея. Така нареченият „мъж“ без съмнение би преглътнал гордостта или скръбта си и би се оттеглил от представлението. Но не и този малък Велзевул!
Вече не бях мъж; бях същество, завърнало се към дивото състояние. Вечна паника — това беше обичайното ми състояние. Колкото повече не ме искаха, толкова повече се прилепвах. Колкото повече ме раняваха и унижаваха, толкова повече жадувах за наказание. Постоянно се молех да се случи чудо и не правех нищичко, за да го предизвикам. Нещо повече, бях безсилен да обвинявам нея или пък Стася, или когото и да било, дори себе си, макар често да се преструвах, че обвинявам. Нито пък можех въпреки естествената си склонност да се накарам да повярвам, че просто „се е случило“. Достатъчно мисъл ми беше останала, за да разбирам, че състояние, подобно на това, в което бяхме, не се случва „просто така“. Не, трябваше да призная пред себе си, че то се подготвяше от доста отдавна. Нещо повече, проследявах пътя назад толкова често, че вече го знаех стъпка по стъпка. Но когато човек е разстроен до пълно отчаяние, за какво му е да знае къде или кога е направена първата, фаталната погрешна стъпка?! Онова, което има значение — а какво значение има, о, Господи!, — е единствено сега.
Как да се изтръгнеш от порока?
Отново и отново блъсках глава в стената в опит да намеря отговор на този въпрос. Ако го бях намерил, можех да си извадя мозъка и да го пусна през центрофугата. Нямаше значение какво правя, какво мисля, какво опитвам — не можех да се измъкна от усмирителната риза.
Любовта ли ме държеше окован?
Как да отговоря на това? Чувствата ми бяха толкова объркани, толкова калейдоскопични. Все едно да питаш умиращ дали е гладен.
Може би въпросът би могъл да се постави другояче. Например: „Може ли някога човек да си върне загубеното?“
Разсъдливият човек, човекът на здравия разум, ще каже „не“. Глупакът обаче казва „да“.
Няма загубено, което да не може да се върне.
Кой го казва? Богът вътре в нас. Адам, оцелял след огън и потоп. И всички ангели.
Замислете се за миг, присмехулници! Ако изкуплението бе невъзможно, нямаше ли самата любов да изчезне? Дори и любовта към самия себе си?
Може би този рай, който така отчаяно се мъчех да си върна, нямаше да е същият… Попаднеш ли веднъж извън омагьосания кръг, силата на времето въздейства с безпощадна бързина.
Какъв беше този рай, който бях изгубил? От какво беше сътворен? Дали не беше просто способността от време на време да призовеш миг на щастие? Вярата ли бе онова, с което тя ме вдъхновяваше? (Вярата в мен, искам да кажа.) Или пък беше, защото бяхме свързани като сиамски близнаци?
Колко просто и ясно изглежда всичко сега! Няколко думи разказват цялата история: загубих способността си да обичам. Тъмен облак ме обгърна. Страхът да не я загубя ме заслепи. По-лесно бих приел смъртта й.
Стъписан и объркан, бродех из създадения от мен мрак като преследван от демон. В объркването си понякога кляках на четири крака и с голи ръце душах, осакатявах, мачках всичко, посмяло да застраши леговището ни. Понякога сграбчвах трескаво куклата, понякога — просто мъртъв плъх. Един път не беше нищо повече от парче вмирисано сирене. Убивах денонощно. Колкото повече убивах, толкова повече се множаха враговете и нападателите.
Колко огромен е светът на фантомите! Колко неизчерпаем!
Защо не се убих? Опитах, но се оказа фиаско. Открих, че по-резултатно е да свия живота до вакуум.
Да живееш в разума, единствено в разума… това е най-сигурният начин да превърнеш живота във вакуум. Да станеш жертва на машина, която не престава да се върти, да мачка и да смила.
Машината на разума.
„Обич и омраза; приемане и отхвърляне; прегръщане и отритване; копнеж и презрение: това е болестта на разума.“
Сам Соломон не би го изказал по-точно.
„Ако се откажеш и от победата, и от поражението — пише в Дхамапада , — нощем ще спиш без страх.“
Читать дальше