Хенри Милър - Nexus

Тук се наложи да го прекъсна.

— Извинявай — казах, — но какво е представлявал Достоевски според теб?

— Не мога да ти отговоря с няколко думи. Никой не може. Той ни даде откровение и от всеки от нас си зависи какво ще го прави. Някои се увличат по Христос. Човек може да се увлече и по Достоевски. Той те отвежда до края на пътя… Означава ли това нещо за теб?

— И да, и не.

— За мен — рече Стаймър — то означава, че днес не съществуват възможности, както си въобразяват хората. Значи, че сме съвсем заблудени — за всичко. Достоевски е изследвал полето предварително и е открил, че пътищата са блокирани на всеки завой. Той е бил пионер в дълбокия смисъл на думата. Превземал е позиция след позиция във всяка опасна, обещаваща точка и е открил, че за нас — такива, каквито сме — няма изход. Най-накрая е намерил убежище при Върховното същество.

— Това не ми звучи точно като Достоевски, когото познавам — казах аз. — Долавям безнадеждни нотки.

— Не, изобщо не е безнадеждно. Реалистично е — в свръхчовешки смисъл. Последното нещо, в което би могъл да вярва Достоевски, е оня свят — такъв, какъвто ни го описват свещениците. Всичките религии ни пробутват захаросани хапчета за гълтане. Искат да преглътнем онова, което никога няма да можем да преглътнем и няма да го преглътнем — смъртта . Човекът никога няма да приеме идеята за смъртта, никога няма да се примири с нея… Но аз се отклонявам от темата. Говориш за човешката участ. По-добре от всички Достоевски разбира, че човекът никога не би приемал живота, без да задава въпроси, докато не бъде заплашен от унищожение. Той е вярвал, бил е дълбоко убеден, бих казал, че човек може да постигне вечен живот, ако го желае с цялото си сърце и същество. Няма причина да мрем — никаква. Умираме, защото ни липсва вяра в живота, защото отказваме да се предадем напълно на живота… И това ме отвежда до настоящето, до живота такъв, какъвто го познаваме днес. Не е ли очевидно, че целият ни начин на живот е посвещение на смъртта? В отчаяните си усилия да се запазим, да запазим създаденото от нас ние предизвикваме собствената си смърт. Не се предаваме на живота — борим се да избегнем смъртта. Което означава не че сме изгубили вяра в Бога, а в самия живот. Да живееш в опасност, както е казал Ницше, означава да живееш гол и да не те е срам. Означава да се довериш на жизнената сила и да прекратиш битката с фантома, наречен смърт, фантома, наречен болест, фантома, наречен грях, фантома, наречен страх и т.н. Светът на фантомите! Това е светът, който сме създали за себе си. Помисли си за военните с вечните им приказки за врага. Помисли си за свещениците с вечните им приказки за грях и проклятие. Помисли си за братството на закона с вечните приказки за наказания и затвор. Помисли си за медицинското съсловие с вечните им приказки за болести и смърт. А онези, които ни обучават, най-големите глупаци, които са живели някога, с тяхното папагалско повтаряне и вродената им неспособност да приемат всякакви идеи освен ако не са сто — или хилядагодишни. Що се отнася до онези, които управляват света, това са най-безчестните, най-лицемерните и най-лишените от въображение твари, които можеш да си представиш. Преструваш се на загрижен за човешката съдба. Чудото е, че човекът е запазил дори илюзията за свобода. Не, пътят е блокиран — който и път да хванеш. Всяка стена, всяка бариера, всяка пречка, която ни спъва, е наше собствено творение. Няма нужда да намесваме Бог, дявола или съдбата. Господарят на Сътворението си дреме, докато ние редим пъзела. Той ни е разрешил да се лишим от всичко освен от разума. Тъкмо в разума е намерила убежище жизнената сила. Всичко е анализирано до степента на небитието. Може би сега самата житейска празнота ще придобие значение, ще ни даде ключа.

Замлъкна съвсем, за кратко остана абсолютно неподвижен, после се надигна на лакът.

— Престъпният аспект на разума! Не зная как или откъде съм прихванал тази фраза, но тя абсолютно ме омайва. Тя може да бъде общото заглавие на книгите, които мисля да напиша. Самата дума „престъпен“ ме потриса из основи. Днес тази дума е толкова безсмислена и все пак е най… как да кажа?… най-сериозната дума в човешкия речник. Самата идея за престъплението е внушителна. Корените й са толкова дълбоки и заплетени. Някога великата дума за мен беше „бунтар“. Когато казвам „престъпник“ обаче, се чувствам съвсем стъписан. Понякога, признавам, не зная какво означава тази дума. Или пък ако мисля, че знам, съм принуден да гледам на цялото човечество като на едно неописуемо чудовище с глава на хидра, чието име е ПРЕСТЪПНИК. Понякога го формулирам по друг начин: човек сам за себе си е престъпник. Което е почти безсмислено. Онова, което се опитвам да кажа обаче — може би изтъркано, банално, твърде опростено, — е… ако съществува такова нещо като престъпник , то цялата раса е опетнена. Не можеш да отстраниш престъпния елемент у човека чрез хирургическа операция на обществото. Престъпното е заразно, а заразното е нечисто. Престъплението не е само връстник на реда и закона, престъплението е пренатално, така да се каже. То е в самото човешко съзнание и няма да бъде прогонено, няма да бъде изкоренено, докато не се роди ново съзнание. Ясен ли съм? Въпросът, който си задавам отново и отново, е: как изобщо човек е започнал да гледа на себе си или на ближния си като на престъпник? Кое го е накарало да таи чувство за вина? Да кара дори и животните да се чувстват виновни? С други думи, как така е стигнал дотам, че да отрови живота още в извора му? Много удобно е да обвиняваме духовенството. Но не мога да повярвам, че те имат такава власт над нас. Щом ние сме жертви и те са жертви. Но на какво сме жертви? Какво е това, което ни измъчва — и млади, и стари, и мъдри, и невинни? Вярвам, че точно това ще открием сега, след като сме вкарани под земята. Голи и изоставени, ние ще можем да се отдадем свободно на великия проблем. Навеки, ако е нужно. Нищо друго не е важно, не виждаш ли? Може би не виждаш. Може би аз го виждам толкова ясно, че не мога да го изразя адекватно с думи. Както и да е, това е световната ни перспектива…