Сибин Майналовски - Змии в стените

Местеха се много — понякога по два-три пъти на година. Това беше част от плана за спасение на брака им (или глупава идея на психоаналитика им, който само гледаше как да изтръгне някой долар от изглеждащите бездънни джобове на фамилията). Бяха обиколили половината свят — от родния Лос Анджелис бяха заминали за Египет, оттам за Австралия, после Русия, Дания, Бразилия… Сега бяха в Испания — една от най-слънчевите страни, които Бен бе виждал — както откъм хора, така и откъм време — но нещо му подсказваше, че едва ли ще се задържат достатъчно дълго и тук. Може би от благоприличие щяха да изчакат поне до Великден. А може би не.

По пътя за кухнята мина покрай огромната елха, която се извисяваше самотно в центъра на хола. Имаше нещо много красиво в образа на вечнозеления гигант, който бе изправил снага, неомърсена от произведени в Китай играчки и гирлянди, и сипеше с пълни шепи около себе си аромата на гора. Бен се спря и вдиша дълбоко. Обичаше тази миризма. Напомняше му на онази зима, когато майка му и баща му бяха решили да си купят вила в Канада. Това бяха едни от най-добрите му спомени от детските години: там беше пълно с братята и сестрите на красавицата, която сега кротуваше в поредната им къща, там човек можеше да играе на снежни топки едва ли не по цяла година, там заведенията бяха пълни с огромни мъжаги, които му се радваха като на свой собствен син и постоянно настояваха да го черпят с бонбони и нещо странно, което наричаха „кленов сироп“…

И най-важното — там родителите му все още не се караха.

Не помнеше кога всъщност бе разбрал, че Дядо Коледа не съществува. Вероятно не беше кой знае колко след „канадското приключение“, както го наричаше Бен. Беше подслушал един от скандалите между майка си и баща си, в които всеки от двамата спореше колко повече подаръци е взел за „детето“ (мразеше да го наричат така — това го караше да се усеща като неодушевен предмет) и кой има повече право да се назовава „родител“. Всъщност, „подслушване“ не беше точната дума. Дори изобщо не се доближаваше до истината. По-скоро терминът бе просто „слушане“, защото Бен, както и всеки един от съседите им в радиус от три километра, трябваше да се напряга, за да не чува скандала.

Спомняше си, че тогава избяга в стаята си и плака дълго и безутешно. Едва тогава разбра защо никога желанието му не се бе сбъдвало. Всяка година преди Коледа Бен се молеше с всички сили на „добрия старец“ да не му носи подаръци. Единственото, което искаше, бе родителите му да се разбират. И да се обичат. И да спрат да крещят. Но те не спираха. Кавгите ставаха все по-разгорещени, по-злобни, по-обидни… е, вярно, с едно прекъсване — в коледната сутрин, когато трябваше да се разопаковат подаръците, които (уж) Дядо Коледа бе оставил. Сред тях обаче нямаше вълшебна пръчка, която да сложи край на скандалите. Никога не бе успял да я открие, въпреки че се молеше с всичка сила — така, както само едно уплашено и объркано дете може да се моли, когато на карта е поставено щастието му.

Оттогава не вярваше в Дядо Коледа. А и украсяването на елхата не му доставяше никакво удоволствие.

Той въздъхна дълбоко и продължи към кухнята. Дано в хладилника имаше „Сникърс“. Ако въобще в тази държава имаше такова нещо.

Дядо Коледа изскочи от комина на поредната къща и разкърши снага. В последно време димоотводите ставаха все по-тесни и неудобни за минаване. Е, вярно — да благодарим на Вси Светии, че поне на света бяха останали още няколкостотин хиляди къщи, които бяха оборудвани с тях… Манията на хората по екологично чисто отопление, грижа за ентропията и прочие беше покъртителна, но в крайна сметка човек трябваше да си изкарва хляба по някакъв начин, а как да стане това, след като няма как да стигне до работното място? Добре поне, че джуджетата бяха измислили някакъв начин за доставка, който по хитър начин заобикаляше традицията и не изискваше физическото му присъствие. Бездействието в коледната нощ обаче го убиваше. Бе разнасял подаръци на не едно и две поколения деца по стария способ, затова едно връщане към доброто старо време му действаше като глътка вода на изгубил се в пустинята бедуин. Когато погледнеше в списъка и видеше до името на някое от добрите деца „Р-К“ („Ретро-Комин“), не можеше да си мечтае за по-голямо щастие.

За късмет в този край на Земята имаше доста поводи за радост. Ето и сега — две къщи, една до друга, с комини, през които можеше да мине и кралски кортеж. Дядо Коледа се ухили, грабна чувала и с добре тренирано движение се метна през димоотвода.